image

„Трудно приемам тезата на доц. Георги Лозанов, но за съжаление, тя е вярна. Дебатът за ДС беше умишлено смачкан, умишлено неглижиран, така че в българското общество да се създаде усещането, че „стига с тези досиета, толкова години, сега има други проблеми, а тези хора са работили за националната сигурност…“. Тази теза, с която беше замъглена истината, е неприемлива”. Казва категорично журналистът и изследовател на архивите на бившите служби на ДС и Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА Христо Христов.

Откъс от разговора с Христо Христов можете да чуете тук

Той е основател на независимия сайт Държавна сигурност.com (desebg.com), а от ноември 2014 г. стартира и създаденият от него Регистър на сътрудниците на Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА (agentibg.com). Христов продължава с аргументите си: „Сега, когато чета за Регистъра и виждам биографиите на хората, които са структурирали Държавна сигурност, на хората, които са ръководили Държавна сигурност, на офицерите от ДС, които след това стават депутати, бизнесмени и т.н., просто е ужасно. Няма, няма по-добро доказателство от това четене и паралел, който предлага Регистърът и дейността на определени хора преди 10 ноември 1989 година и в тази допълнителна информация – всеки профил какво правят след промените. Просто, не може да е случайно. Не може никой да ме убеди, че случайно БНБ през първите седем години в своето съществуване след промените

председателите й са все сътрудници на ДС.

Никой не може да ме убеди, че е случайно, че през първите седем години на прехода пет години са управлявани от правителства, които са оглавявани от министър-председатели на България агенти на комунистическите тайни служби (Андрей Луканов, Любен Беров и Жан Виденов). Не може да ме убеди никой, че случайно българското контраразузнаване през последните 25 години, 14 години е ръководено все от кадрови служители на ДС, а разузнаването – 20 години. 12 години България е управлявана с подкрепата на политически партии или коалиции, чийто лидери са били сътрудници на ДС. Не може никой да ме убеди, че Първа частна банка, както аз я наричам ПЧБ на ДС, е случаен икономически субект, чиито всички председатели са агенти на Държавна сигурност?!  И тук винаги съм длъжен да вметна, че останах изумен, когато Комисията по досиетата съобщи, че първите ръководители на ПЧБ са всички сътрудници на ДС и нито една медия не написа този факт. Това е

ефектът на късното огласяване на досиетата.

Винаги го давам за пример – ако през 1992 година хората знаеха, че ПЧБ е ПЧБ на ДС едва ли би просъществувала тази банка и едва ли би участвала в ограбването на българския народ. Ако се върнем към някои новоразсекретени документи на ДС по отношение на научно-техническото разузнаване и виждаме как още през 1989 година след приемането на Указ 56 за стопанската дейност Първо главно управление иска да си направи частна банка, а те си правят няколко такива частни банки, за да имат прикритие след промените вече. Не им е нужно да има такава връзка със самата структура, те са вече бизнесмени. Винаги е имало интерес да има институция, която икономически да създаде възможности за кредити, за набиране на суми, за набиране на вложители и след това – колелото да се завърти. Това правят 25 години. Това е един манталитет, убеден съм, защото не съм от тези хора, които ще струпат всичките си подозрения върху ДС, но този манталитет, схемата за това по какъв начин да стане, вкл. и приватизирането на контрабандните канали. Основата на това са тоталитарните комунистически служби. Има и една друга специална служба – военното разузнаване, за която има митове и легенди колко били работили за националната сигурност. Досиетата на сътрудниците на военното разузнаване показват доста по-различни факти. В голямата си част Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА е неосветена територия за начина, по който тази информационна мощ на тази структура се трансформира в икономическа след промените. Това още не е изследвано”, казва журналистът.

image

Христо е журналистът, който работи всеотдайно по темата не отсега. Приема я като кауза за просвещение особено на младите поколения. Малцина знаят, че той е поет с три поетични книги още началото на 90-те години, но смята, че поезията и документалистиката имат много общо. „Колкото точна трябва да е поезията, толкова точна трябва и да е документалистиката. Духовността е онова богатство, което трябва да има един свободен човек. Работата ми с архивите и конкретно работата с досиетата на Държавна сигурност помага не само на мен, но и на хората, които искат да очистят своята представа за това минало, да получат тази чистота”. Много разпалено Христо говори за работата си вече от много години още от първото му докосване до архивите през 1998 г. „Това беше

секретното дело за лагерите, до което получих безпрецедентен достъп.

Достъп, който ми бе даден от Върховния съд, след като поисках с молба да се запозная с архивните материали, събрани по делото. Това бяха 48 тома със съдбите на хора, преминали през лагерите и най-вече през лагера край Ловеч. Това първо докосване е оставило невероятен отпечатък върху моето съзнание. Никога няма да го забравя до края на живота си, защото тогава бях репортер във в. „Демокрация” и отразявах съдебните процеси за престъпленията на комунизма. Това беше моментът, в който за първи път се докосна до архиви, свързани с престъпления на комунизма. Съдържанието на тези архиви и човешки съдби са ме натоварвали толкова психически, колкото чрез тях получавам една концентрация в работата си и убеденост, че действително истината за тези престъпления, трябва да излезе наяве, а не да остава затворена в трудно достъпни архиви. Някои от магистратите по делото – прокурорът Венцислав Теофилов и зам. председателят на Върховния съд и председател на Военната колегия към него ген. Николай Чирипов починаха от рак в резултат на цялото това натоварване и отговорност, която поеха с разглеждането на това дело”.

image

Леонид Брежнев, един от бившите генсеци на КПСС, винаги внимателно наблюдаваше действията на колегата си от БКП Тодор Живков

Със загриженост като изследовател и преди всичко като гражданин той е непримирим, че много факти от комунистическото минало не се знаят. „Младите хора живеят с тази илюзия за това, че е било добре, как е било добре като три пъти управлението на БКП начело с Тодор Живков е фалирало България и в крайна сметка

комунизмът ни е завещал най-лошия старт от всички страни.

Сега от година, откакто работя по създаването на Регистъра на сътрудниците на Държавна сигурност и Разузнавателните служби на БНА вече активно чета конкретни досиета на определени публични фигури. И трябва да призная, че е имало случаи, когато ми е се повдигало от няколко такива досиета. Те са фрапиращи случаи, които се отнасят до хора, които са били готови да се откажат от своите родители в името на Партията и случай, при който човек, осъден през втората половина на 40-те години за „вражеска дейност” след това сам се предлага за агент на Държавна сигурност, за да донася срещу бившата земеделска опозиция. Всъщност за тази си дейност ДС му помага да следва висше образование, след това да получи жителство и накрая да си намери по-добра работа. Този човек след 10 ноември 1989 г. е един от депутатите от СДС в 7-то Велико Народно събрание”.

В този контекст Христов си обяснява и неслучилото се в България в тези 25 години преход към демокрация. Категорично поставя въпроса за непредаването на документите на Военното разузнаване на Комисията по досиетата и съпротивата към изпълнението на закона. „Самият факт, че 25 години след промените една разузнавателна структура с такова погазване на българските закони, не иска да предаде тези архиви, показва за какви зависимости става въпрос. Това показва категоричната връзка с нейните наставници от някогашното Главно разузнавателно управление на Съветския съюз, както ДС структурно е зависима кадрово и технически обезпечена от КГБ. Тази зависимост в структурно, кадрово и оперативно развитие на Разузнавателното управление на Генералния щаб (РУ-ГЩ) на БНА е видима в архивните документи, които Служба „Военна информация”, приемникът на РУ-ГЩ,  предаде едва през 2012 г. на Комисията по досиета. Тепърва ще стане ясно колко и от какво естество архивни документи са  унищожени от РУ-ГЩ през годините на прехода, защото съм убеден, че там се е унищожавало документи. Най-вероятно това е и една от причините за това показно нежелание за предаването на  всички архиви на военното разузнаване до 1991 г.”, обяснява Христо Христов.

Но се връща в конкретната си работа по Регистъра, едно впечатляващо лично усилие, което заменя полагаща се на институции и историци задача. Христо конкретизира и технологичната страна в търсачката на Регистъра, създадена с цел да улесни читателя максимално в търсенията му. „Опитвам се да качвам всеки ден по едно досие. Това е физически и технически доста сложно, но важното е, че информацията за всеки един сътрудник, било то щатен или нещатен се систематизира в един унифициран профил. Само с едно кликване на президент, при търсене в Регистъра по заемана длъжност излизат, не само президентът, който всички знаем Георги Първанов, не само вицепрезидентът Атанас Семерджиев, но излизат и всички кандидати за президент и тук се нареждат Виктор Вълков, кандидат за президент 1990 г., Георги Евдокиев Марков, кандидат на РЗС 2006 г., Красимир Каракачанов през 2011 г. и др.”, дава конкретен пример Христов и отново се връща към мотивацията си. „Всичко това го правя с една цел –

да не бъдат манипулирани поколенията,

тези които идват. Аз водя една битка, която е битка за младите поколения, защото за съжаление, българското общество е изключително податливо на манипулации. И това го казвам с ясната мисъл, че дори и сега като ви давам това интервю и някой като го прочете, вашата публика е по-интелигентна, но има хора особено на село, това само им минава покрай ушите. Няма влияние върху тези хора, но това е обяснимо, защото те, и голяма част от българското общество, са сведени до такова съществуване, което ги кара всекидневно да мислят как да преживеят, с какво да си платят това или как да спестят средства, за да има да ядат. Подобен тип общество е добре дошло за политико-олигархичните кръгове, защото такова общество е лесно за управление и лесно за манипулация. А, ако имаме едно младо поколение, което мисли със собствената си глава без да се поддава на манипулациите за миналото и настоящето управляващите ще бъдат поставени под обективни критики и ще бъдат принудени да следват обществения интерес, а не този на мафията. С натрупване на досиета в Регистъра младите хора ще получат възможност сами да си обяснят причините защо българският преход беше контролиран преход от кой и как се възпроизвежда схемата. Десет десни правителства да управляват последователно,

не влезе ли истината за комунизма в учебниците,

не се ли изучава тя, не влезе ли литературата от този период в учебниците по литература – нашата държава няма да създава граждани. В момента България произвежда консуматори и хората, които не мислят да остават тук, защото тя, държавата, не им предлага бъдеще. И затова създадох тези малки проекти в интернет, които са резултат от всекидневни усилия, но предпазват от манипулации. В същото време колкото и днес да е трудно да правиш независима журналистика, изключително съм щастлив, че работя свободно и правя това, което съм убеден, че е добро. Удовлетворен съм, защото имам изключително богат контакт с хора, които четат информацията в сайтовете и виждам, че те изпълняват своето предназначение. Вече две години подред постигат по 500 000 уникални посещения на Държавна сигурност.com, като през 2014 година имам малък, ръст, който колкото и да е малък ме радва, че е постигнат в сравнение с предходната 2013 г. Тези посещения са в резултат на личните ми усилия и без никаква реклама. Статистиката на „Гугъл аналитик”  показва, че сdesebg.com вече съм постигнал резултатът, който преследвам по отношение на младите хора. 70% от уникални посещения са на хора между 17 и 34 години. Активни, мислещи млади хора. Те нямат представа за комунизма, т.е. тази информация, която получават чрез desebg.com е изключително полезна и тя опровергава тезата за досиетата, която се опитват от толкова време да ни натрапват: „Абе, не ни занимавайте с тези досиета, имаме други проблеми и т.н.” Кореспондирам и с много млади хора, които специализират  в чужди университети и са избрали да работят по теми за комунизма”, споделя Христов.

image

Христо Христов по време на протестите срещу правителството на Орешарски

По време на протестите миналата година виждахме Христо всеки път с неговия фотоапарат. Той прави и снимките в сайта си – друг документ за времето ни, с който той изразява отново гражданската си позиция. Признава, че личният му протест е бил абсолютно в подкрепа на факта, че години наред се произвежда един модел. „Аз не го наричам модела „Пеевски”, защото моето лично мнение е да не обвиняваме само политиците за това „КОЙ”. Моят отговор за „КОЙ” е – „НИЕ” и това го казвам абсолютно отговорно, защото ние избираме тези хора. Ние като нация

не създадохме достатъчно силно гражданско общество

да определяме дневния ред. Това, което го направиха обществата в страни като Германия, Полша, Чехословакия, където и политическите елити бяха по-отговорни и държавните им са по-нормални. Това, което при нас се възпроизвежда, е огромните обещания, плюс „пазаруване” на гласове на избори, и то да съм точен не само от една или две партии. Възмутен, че се възпроизвежда такъв модел. Възмутен съм, че имаше толкова добри разследвания на млади журналисти за схемите на купуване на гласове и МВР и специалните служби не направиха абсолютно нищо, защото и те са в схемата. Имах лекция пред Ранобудните студенти в Ректората през есента на 2013 г. и те изразиха мнение, че без лустрация няма да има напредък. Отговорих им, че не е налице политическа воля за провеждането й, а когато е трябвало да бъде проведена от политици, които са обещали да направят това, имам предвид СДС през 1997 г., това не се е случило, поради факта, че антикомунизмът беше използван в повечето случаи предизборно, както и обещанията за лустрация.  Казах на студентите, че има достатъчно други механизми за недопускане на бивши партийни кадри и такива, работили в казионни организации или служили на ДС без да се прилага буквално лустрация. Един от тези механизми е извършването на предварителна проверка за принадлежност към комунистическите служби при назначаването на ръководни постове в държавната и обществените сектори. Нужно е само политическа воля на съответния ръководител на институция. Казах на студентите, че след като искат нов тип управление в ползва на обществото би следвало да включат своите изисквания в един нов Обществен договор, за сключването на който да търсят позициите на партиите преди избори. За съжаление такъв нов обществен договор не беше поискан. Затова и политиците като влязат в парламента се забравят и правят какво си искат”, с огорчение споделя Христо.

image

Паметникът на Георги Марков на площад “Журналист” в София

Заедно коментираме какво е мястото на културата и интелектуалците  в тези незавършени процеси у нас в истинското изучаване на близкото ни минало. То е и наше вълнение и желание за осмисляне, без което демокрацията остава само красива дума и като че ли вместо да се приближаваме, се отдалечаваме от цивилизования свят, към който уж се стремим. „За съжаление не само сега имаме много

малко хора, които могат да бъдат морален коректив на управлението,

а не да се лашкат идеологически и според конюнктурата. Осем години от живота си съм посветил да разкрия истината за убийството на Георги Марков. За мен това е един такъв човек, който е коректив на всяка власт. Той трябваше да бъде знамето на българската демокрация и в същото време, след като съм прочел толкова архиви напълно си давам сметка защо той не стана знаме. Защото щеше да засенчва онези хора, без биографии или набързо пребоядисалите се демократи, които влязоха в СДС през 1990 година. Хора, за които вече знаем, че са станали „демократи” именно заради влизането във властта и да си осребрят своето по-нататъшно съществуване. Как да искаме такива хора да припознаят през 1990 година Георги Марков?! И аз съм бил наивен, но виждам, че има хора, които продължават да живеят със заблуди. Хора, които живеят с илюзията за възможността остатъците от СДС, пръснати в не знам вече колко партийки, имат морала и способностите си да управляват. Аз често казвам, че не мога да се сърдя на БСП или на ДПС, защото те не са обещавали да направят  декомунизация, осъждане на престъпленията на комунизма, лустрация, отваряне на досиетата.

image

Ако някой трябваше да прави тези промени, това беше СДС.

Те обещаваха… За съжаление, те използваха Закона за досиетата за затваряне на досиетата, а не за отваряне. СДС и лидерите, включително и президентът през 1998 година не подкрепиха своя коалиционен партньор в лицето на Народен съюз за приемане на цялостен закон за лустрацията. Това е ключовият момент за приемане на лустрация.  Единственият изход е да създадем едно силно гражданско общество, затова трябва да бъдем и повече критични повече към себе си, обществото, което да не позволява на политиците те да си измислят дневния ред, след като влязат в Парламента”, прави връзки с доскорошното минало и днешния ден Христо Христов.

Сравнява и нашия несъстоял се докрай опит за промени с другите страни от бившия социалистически лагер. „Какъв е проблемът сега да се приеме един закон на образованието, с който да си прочетем миналото такова, каквото е. Мина четвърт век – защо е тази съпротива винаги, когато се прави опит да се говори за миналото? Защото една партия, която вече няма нищо общо с лявото, да казва, че ще се грижи за хора предизборно, а в същото време да продължава да ги манипулира, с твърдението, че едно време при комунизма е било много хубаво? Това е така, защото няма интерес да израства едно младо общество, което да се формира като граждани, хора, които да не бъдат манипулирани, а с това образование няма как това да се случи. Редица социологически проучвания показаха, че не само младите имат празнини по отношението на информацията за комунистическия режим, но всъщност това е черна дупка от незнание. В Германия го направиха много ясно – в Германия в семейството се говори за това минало, то е влязло в образованието, изучават го и извървяха извървян пътя на тази декомунизация още от самото начало. /Няма как да пренебрегнем и начина, по който тогавашната ФРГ в едни тежки времена пое вината за нацизма и продължи напред като истинска демокрация – б.а./. Навсякъде има носталгия, и в Полша и в…, но това са

хора, които имат много по-висока култура на памет от нас.

Ние нямаме мемориали, където да се поклоним на жертвите на комунизма. Кой направи мемориала при НДК, всичко е финансирано от български емигранти. Ние не сме си извадили от джоба по 10 лева да дадем да се направи един паметник в Белене. Имаме един излят бетон там и как да искаме да възпитаваме това поколение да искаме да знае за престъпленията в лагерите. Когато президентът Росен Плевнелиев на 15 ноември 2014 година отиде при Втори обект на лагера на остров Персин, Белене, той се почуди от пустошта там, почуди се къде да поднесе букета си. Една плоча, поставена от земеделците през 2002 година – това сме направили като общество за 25 години за паметта на жертвите. Аз съм критично настроен към нас като общество и  лично към себе си. Много късно започнах да записвам спомените на хора, преживели репресия, на свидетелите. Неслучайно правих този проект в БНТ „Отворени досиета”, защото тези хора си отиват. Исках по този начин да дадем значимото на тези жертви”. Припомня и, че наскоро  откритият паметник на Георги Марков е финансиран от един български политически емигрант д-р Георги Лазаров. Според журналиста, за съжаление ние вървим 10-15 години след другите страни и като интерес. „Кога е припознат Паисий като видна фигура – стотина години след неговото дело. С Левски е същото, какво остава да разпознаят такива значими фигури от съпротивата срещу комунизма като Георги Марков”.

image

Заедно се връщаме и към един филм, германския  „Животът на другите” на режисьора Флориан Хенкел фон Донерсмарк, спечелил Оскар за чуждестранен филм 2006 година. Христо споделя: „Много добре си го спомням. Шокиращото е, че го прави човек, който е бил на 16 години по време на падането на Берлинската стена. Това ме шокира. Бях в НДК, когато го излъчиха за първи път в България, вече беше взел „Оскар” за чуждестранен филм. Мисълта, която ми мина е къде са българските сценаристи, режисьори, писатели, защото ние не представяме тези истории? Но това е вече въпрос, който трябва да насочим и към цялата тази гилдия, която произвежда и която се занимава специално с кино продукции.

Ние сме, наистина, една дълбоко комплексирана нация,

включително по това минало, защото това е пак свързано с това доколко си познаваме историята, доколко имаме усещането за памет и то за историческа памет. Една Полша какво направи с истината за Катин? В крайна сметка накара Путин да отиде там и да се поклони заедно с Доналд Туск пред Мемориала на жертвите в Катин. А ние какво направихме, някой сети ли се да поиска българските архиви от Москва, включително и за убийството на Георги Марков и то съвсем коректно, защото става дума за исторически процес. /След като беше инициирана петиция от фондация „Свободна и демократична България” на Дими Паница, държавата отправи искане до руската страна и по време на бившия председател на Държавна агенция ”Архиви” Мартин Иванов (2012-2013), уволнен от правителството на Орешарски, ги поиска, но те и така не се получиха, освен някакви витиевати обещания за фотокопия – б.а./ . Както шведите направиха с търсенето на истината на убийството на своя дипломат и спасител на над 30 000 унгарски евреи Раул Валенберг. Достатъчно е да потърсиш неговото име в Гугъл и да  видиш, че той има няколко десетки паметници в целия свят. А ние не знаем, че имаме горяните – първата въоръжена съпротива в целия Източен блок и то най-продължителна съпротива срещу комунистически режим. Знаем ли им имената на горяните, имат ли паметник? За това говоря.

Какво направихме ние като общество?

Трябва да си ги задаваме тези въпроси. През последната година работя много активно с отец Пабло Кортези, енорийския католически свещеник в Белене, който е на 40 години и върна вярата на хората в крайдунавския град, там има много вярващи и хора, които се отнасят с уважение към паметта на жертви на комунизма като католическите свещеници Евгени Босилков, Павел Джиджов, Камен Вичев и Йосафат Шишков, осъдени на смърт от режима и разстреляни през 1952 г. Защо тези примери за вяра и саможертва не са в учебниците по история, защо ние знаем толкова малко за жертвите? Сега като гледат филмите от документалната поредица „Отворени досиета” младите хора от екипа са шокирани от разказите и някои дори споделиха, че са плакали, като са ги гледали.”

image

Разговорът с Христо беше дълъг, той цитира много факти, имена. Ние също имаме някакъв малък опит в четене в читалнята на Комисията по досиетата. Това е много потискащо занимание, откриваш смазващи факти като механизъм на системата, като зачерквани човешки съдби и като търсене и постигане на сериозни облаги за сметка на живота на другите. Би било страшно несправедливо всичко това да остане само там в документите и само малцина изследователи или лично засегнати хора да ги четат. Христо Христов споменава, че е предложил на Инициативния комитет „25 години свободна България”, натоварен с отбелязването на 25-годишнината от началото на демократичните промени през есента на 2014 г. да се сезира Мартин Иванов, министър на културата в служебния кабинет на Близнашки, да поиска от  Института за паметниците на културното наследство да се започне процедура по обявяването на Белене, Ловеч и Скравена за паметници с национално значение, защото промяната на този статут ще даде възможност държавата малко да се погрижи и да се получи финансиране на европейско ниво така, както е в Румъния и навсякъде вече да се водят студенти, ученици, за да се докоснат до тези места.

Връщаме се отново върху Регистъра и работата му по комплектуването му. ”Амбицията ми е този регистър да стане един инструмент за абсолютно лесен,

свободен начин за получаване на информация

за сътрудниците на тоталитарните комунистически служби. Регистърът същевременно е глобална търсачка с над 45 филтри, със сервизната информация за историята, структурата и ръководителите на ДС. Има факти, които се забравят. Не публикувам чувствителна информация, събирана от ДС и РУ-ГЩ за своите сътрудници и семействата им. Публикувам единствено информация, която има отношение към дейността на сътрудник”, казва журналистът. Почти сме свършили разговора и Христо ни връща към него да не забравим да кажем, че има и досиета на хора, които са отказвали, на хора, които са регистрирани и които са отказвали да извършват доноси. Не са много тези досиета, но ги има и хората трябва да ги прочетат. И отново подчертава: „Аз работя с мисълта, че това са лични съдби, всяко досие е лична съдба. За мен е много важно фактите да се представят обективно и професионално, като се представи и мнението на засегната страна”, категоричен е Христо Христов. ≈/xn--b1agjhxg2e.com/

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

No comments yet... Be the first to leave a reply!