Професор  Калин  Янакиев

Професор Калин Янакиев

Известно е, че по-развитите култури в съвременния свят се характеризират и с по-високо равнище на индивидуализация при самоидентифицирането на своите членове. У нас нещата стоят по малко по-различен начин.
По-културният жител на столицата или на по-големия град се самоидентифицира рядко и само при определени ситуации на първо място като „българин“, „софиянец“ и т. н., за разлика от по-некултурния и по-провинциалния. Което съвсем не означава, че първият е „безроден космополит“. Чисто и просто той не може да преживява себе си първо и преди всичко през призмата на големия (и по неизбежност абстрактен колектив), в който по случайност (трябва да го признаем) се е родил. За него е далеч по-важно съзнателното самоопределение: възгледите, които си е изработил, вкусовете, които си е създал, наборът от морални норми, в правотата на които се е убедил, дори естетическите рефлекси, които е изработил. „Аз съм либерал (консерватор)“ за него е много по-важно от това, че е „българин“ и го прави по-близък с либерала (или консерватора) чужденец, отколкото с  „българина“ с противоположен светоглед. „Аз съм слушател на класическа музика, ценител на литературата“ и това ме свързва в незрим колектив с хората от този „вид“, от който и да е етнос и ме отчуждава от съгражданина ми, който слуша чалга. Ето защо всяко външно принуждение към обобщена национална „солидарност“ развитият човек приема като насилие над съвестта си.

Сетих се за тези елементарни неща във връзка с развихрилата се медийна кампания около г-жа Ирина Бокова – „нашата номинация за председател на ООН“.

Забележете с каква безапелационност се опитват да ни внушат, че трябва да заскобим всички идеологически, политически и всякакви други преценки по отношение на тази госпожа, защото, видите ли, тя е „българката“, за която „трябва да се борим“. Било изключително грозно и „непатриотично“ да си спомняме за всеизвестната фамилия, от която произхожда, да изтъкваме нейния (ляв) политически профил, дори да спорим, на базата на информация, с която разполагаме, за личните й професионални качества, защото така „не се държим като българи“ и пречим на „нашата кауза“.

Намирам това за изключително примитивно. Сякаш сме жители на някакво село, вътре в което можем да си знаем домашните истории, прегрешенията и въобще „кусурите“, но пред „другоселеца“ трябва да ги премълчаваме, защото той е „чужд“.

Аз пък направо ще кажа, че макар безспорно да имам една и съща народност с г-жа Бокова, я чувствам много по-чужда, отколкото бих чувствал някой холандец или белгиец с моите (или близки до моите политически възгледи и светоглед, с моите вкусове). Не разбирам изобщо защо например, трябва да „заскобявам“ съзнателния си антикомунизъм, съзнателното си отношение на непримиримост към историческите престъпници, които половин век съсипваха страната ни, не получиха исторически полагащото им се, а потомците им (каквато е и г-жа Бокова), именно благодарение на принадлежността си към тези престъпни фамилии получиха възможността да се реализират като „елит“. Защо трябва да го правя? Защото морално-политическата ми идентичност на антикомунист е по-малко важна (а затова и пренебрежима) в сравнение с народностната ми принадлежност, която с г-жа Бокова случайно споделяме? Но защо да е по-малко важна? Мислимо ли е, да попитам, демократично настроеният германец – християнин или нехристиянин да се прави, че никак не го смущава фактът, че негов сънародник, принадлежал към овластена, убедено-нацистка фамилия в миналото претендира за важен пост в международна организация; че не го смущава, защото става въпрос за германец? Ще обяви ли някой за „подло“ публичното припомняне на такъв един факт, ако го прави германец за германец? Откъде накъде нежеланието да приема без проблеми дъщеря на високопоставен в миналото исторически престъпник (защото принадлежността към тоталитарната комунистическа власт е историческо престъпление) да се бори – сякаш нищо не е било – да заеме важен международен пост, да е непозволена позиция, морално укорима позиция в сравнение с позицията на „националната солидарност“? На какво въобще почива подобна йерархия на ценностите?

Да си антикомунист, нежелаещ да се примири с крещящото отсъствие на каквото и да било историческо (не даже наказателно) възмездие за членовете на тази престъпна шайка, било „маниакална позиция“, а да си „българин“ – национално-солидарен на всяка цена с който и да било твой сънародник, само защото ти е сънародник – е не маниакална,  ами съвсем естествена и морално издържана позиция. Откъде е очевидно това? „Сега трябва да престанем да се делим на леви и десни, на комунисти и антикомунисти, защото става дума за една „българка“. Тя може да е от комунистическа фамилия, за баща й може да съществуват съмнения, че е физически убиец, за самата нея можем да сме сигурни, че именно и само заради кръвната си връзка с този евентуален физически убиец е получила шанса днес да се състезава за този международен пост, но… ние сме длъжни – морално длъжни да не си отваряме устата по тези неща, защото така… може да изберат хърватката.“ А защо да нямам право да искам, при това напълно съзнателно да искам да изберат хърватката? С какво тя (говоря хипотетично), която би могла да е и бивша дисидентка против комунистическия режим и политически близка до моите убеждения и далеч по-високоителигентна на вид, според моите критерии, трябва да ми е по-далечна и по-чужда от г-жа Бокова? С това, че е „хърватка“?

Ето това е изключително примитивно и срещу това преди всичко е моята реакция тук. Нека не се остава с впечатлението, че въобще съм се заел с г-жа Бокова заради някакъв „пещерен“ антикомунизъм. Честно казано г-жа Бокова много слабо ме вълнува и съм почти сигурен (без потресение), че тя няма да оглави ООН.

Възмущава ме обаче внушаваният ни примитивизъм във връзка с този казус. Сякаш става дума за някакъв футболен мач, на който съм длъжен да викам „за наш’те“, защото са „наш’те“ и защото това е мач. Системата на „мои“ и „чужди“ за един съвременен цивилизован човек е много по-различна и много по-сложна от елементарния трибализъм. Направо заявявам: не виждам съвсем нищонеестествено да се чувствам много  повече в „общност“ с „хърватката“, да чувствам като „свой“ западноевропеец с „десни“, („центристки“, „либерални“, според избора) убеждения, християнин от друг народ или раса, отколкото „българин“ (или „българка“) с противоположен на този background. Смятам това за цивилизовано, а не за „подло“ или „неморално“.

И понеже казах, че казусът с г-жа Бокова е само повод да развия тук тези мисли, ще кажа накрая и нещо за нея персонално. Знам, разбира се (и споделям) принципа, че хората не могат да бъдат държани отговорни за своите родители – за техните деяния и убеждения. И все пак, когато си имал съдбата да си дъщеря на дългогодишния главен редактор на тоталитарния официоз „Работническо дело“, на един от създателите на кървавата „народна милиция“ веднага след 1944 г. и сестра на одиозна публична персона, заявила с бездънен цинизъм, че „вината ги поема само с мезета“, и когато с тази съдба желаеш да се бориш за съчувствието на сънародниците си във важно международно „състезание“, би трябвало да имаш куража и честността да отговориш на някои въпроси. Например: ти, който не носиш отговорност за деянията на баща си, как все пак оценяваш тези негови деяния? Като нещо зло или като нещо в духа на „такова е било времето“? Ти, който не носиш отговорност за цинизма на брат си, как все пак преценяваш думите му – като гнусота или като „всеки има право на своята гледна точка“? Въобще – след като, щеш или не щеш произхождаш от фамилия на тоталитарен властник – какво казваш за този тоталитаризъм? Че е престъпен режим или че „това е в миналото и не е актуално“?

Ще бъде ли – нека попитам отново в порядъка на мисловен експеримент – нечестно и некоректно, ако, примерно, внучката на Херман Гьоринг (която би могла да е прекрасна жена) реши днес да се заеме с публична и международна политика, тя да бъде попитана как се отнася към нацистките идеи и делата на дядо си?

Ще размахат ли пръст на онзи, който поиска от нея отговор на този въпрос? А ще се приеме ли като „естествено“, ако въпросната внучка се опита да не му отговори или да оправдае дядо си? Представете си наистина: внучката на Гьоринг (която да, не носи отговорност за дядо си) заявява – „Оставете дядо ми на  мира, той съвсем искрено вярваше в своите идеали, по своему той беше честен човек“. И след този отговор тя да продължи напред в политическата си кариера в демократична Германия? Разбира се, че това никога няма да стане. Защо? Защото децата биват товарени с отговорност за предците си? Не разбира се. А защото когато имаш съдбата на подобен произход, ти, освен да се ползваш от меда му трябва да търпиш и жилото му. Длъжен си да вземеш ясно отношение към съдбата си. Е, спрямо г-жа Бокова аз бих искал точно това: да не протестира срещу жилото на съдбата си, след като обилно се е възползвала от меда й.

Накрая: на онези, които се опитват да ни излъжат каква огромна полза ще има България, ако неин гражданин стане председател на ООН (и заради която огромна полза, дори да не го харесваме, дори да има за какво да сме против него, трябва да го подкрепим), ще кажа следното. От коя по-точно азиатска държава беше г-н У Тан (дългогодишен председател на ООН)? Не си спомняте? А би трябвало, ако ползата за страната му от неговото председателство действително е била такава, каквато, евентуално за България, баламосват ни днес, може да донесе сивата отвсякъде г-жа Бокова./vek21press.com/

(Статията на проф. Калин Янакиев публикуваме от Портал за култура, изкуство и общество:http://kultura.bg)

No comments yet... Be the first to leave a reply!