zx860y484_2935398Какво ли не сме виждали, но това – референдум в община с 5 000 жители да бъде национална новина дни наред, това не бяхме го виждали. Има си причина, обаче, „България цяла“ Трън да гледаше. В този казус са заровени фундаментални въпроси на нашето общо живеене на прословутите 111 000 квадратни километра.

Референдумът, неговите резултати и реакциите след него ни казват особено важни неща за положението в две ключови сфери на нашия живот: поведението на властта и реакцията на хората; както и – представите за развитие, които носят в главите си хора, на които разчитаме да чертаят пътищата на това развитие.

Политиката – т.е. как е конструирана, разпределена и функционира властта – е по-важна от икономиката (нищо, че Маркс и неговите днешни либертариански следовници твърдят обратното); да започнем с нея.

Референдумът в Трън постави два категорични рекорда: 60 на сто гласуваха; от които – 94 на сто за едната представена алтернатива (против златодобив). За разлика от друг път, тези резултати са такива, че са напълно невъзможни обичайните критики от типа:

а/ „в крайна сметка за това гласува малцинство от населението“;

б/ „тия са купени от еди-кой“;

в/ „тия са уплашени и/или манипулирани от соросоидните зелени рекетьори, тоже известни като октоподи, дето през живота си на жълтите павета една слива не са засадили, ама инак искат народът да е беден, за да са богати руснаците/американците/арабите“.

Този път „народът“ се произнесе по категоричен начин

И именно тази категоричност води до въпроса: Защо? Поради какви причини стана тази безпрецедентна мобилизация?

От години разни „жълтопаветници“ като мен, които „никога не са хващали мотика“ пишем: институциите на държавата и особено – контролните, не работят за общото благо, в интерес на гражданството. А работят в интерес на частни интереси, когато тези интереси са подплатени с добри пари или със здрави приятелства във властта. Пише в закона, например, че върху дюни не може да се строи. Ако обаче имаш пари или връзки – строиш си. А контролните институции запяват в хор: „Дюните не са дюни, а пясъчни навявания; бетонът не е бетон, а бетонообразно покритие. Всичко е перфектно.“

Когато създадените от хората общи институции започнат да слугуват на частни интереси, реакцията на хората (създали институциите) може да бъде: или да склонят глава пред силните на деня, казвайки си „оправия няма, кой съм аз, че да им противореча?“; или – да постъпят според теорията на обществения договор. А именно – да си вземат обратно властта, която са делегирали на институциите. Да се оправят директно.

Години наред обикновените хора не се намесваха в тези драми. От тяхно име срещу произвола на институциите се изправяха НПО и партията „Зелените“. Изглеждаше, че хората са склонили глава и само от време на време хвърлят по едно око към спектакъла „зелените срещу властта“; имаше и такива местни, които за да се натегнат на силните на деня, посягаха да бият зелените, пазещи тяхната природа. Така постъпват истински покорните народи, като например руският или беларуският.

Само че – и това също го пишем от години – българският народ не е като руския; само изглежда, че е. Тъй като у нас сме имали само 45 години феодализъм (1944-1989) – за разлика от руснаците, които го имат вече 450 години – на някакъв етап натискът отгоре предизвиква отпор отдолу.

Вече сме в този етап. Дори най-обикновените хора разбраха, какво значи, че институциите не работят в интерес на хората: че всеки момент някой може да ти дойде в дома и да си вземе, каквото му хареса – природа, въздух, вода, собственост. И тези най-обикновени хора проимаха онова гражданско поведение, което е закодирано в концепцията за обществения договор:

отнемат власт от институциите и я връщат в свои ръце

Преди години се започна с действия, породени от отчаянието. През 2005 година, например, селата Миндя, Капиново и Мерданя вдигнаха бунт срещу опита на околните градове да стоварват по около 300 000 тона боклук в река Веселина. Продължава и днес бунтът на жителите на село Ъглен против местната кариера. Казусът „Трън“ обаче показва демократично израстване: хората намират начини, чрез референдум, да се изправят срещу силните на деня, преди работата да е изтървана до такава степен, че само бунтът да остане като наличен инструмент на политическо поведение.

Категоричният резултат от референдума в Трън бе и реакция на обида

На трънчани им писна всякакви костюмирани индивиди пренебрежително да им обясняват, колко са прости, та отказват да приемат благодетел, който е решил да им дава препитание, защото е добър човек.

Трънчани започнаха да гледат лошо, когато костюмарите им събориха първия сериозен опит за референдум през март. И съвършено освирепяха (не ви препоръчвам, между другото, да се изправяте на пътя на съвършено освирепял трънчанин), когато шефката на Районна здравна инспекция-Перник им съобщи, че който говори за наличието на уран в златодобивната жила, той трябва да стане клиент на прокуратурата.

Представете си го. Лелята, на която плащате с данъците си, за да ви пази здравето, изведнъж започва да ви заплашва с прокурор, когато изразите тревога за здравето си? Ето тази високомерна наглост на властимащите направи така, че в дните преди референдума цяло трънско да бе потопено в атмосферата на някакво идващо всенародно въстание.

Освен легитимна реакция на нарушения обществен договор, референдумът в Трън се оказа и легитимно упражнение по пряка демокрация.

Напоследък сме свидетели, как референдумите на национално ниво са нож с две остриета. Това е така, защото гласуващите в тях не си представят, непосредствено и релефно, какви последствия ще има за техния всекидневен живот техният вот. И гласуват по всякакви причини, несвързани с поставения въпрос: партийни ентусиазми; запалянковщина; да „накажат“ властта и пр.

За разлика от националните, въпросите, поставяни на местни референдуми, са такива, че всички веднага си представят реалните последствия за техния реален живот, на едно или друго решение. Затова алтернативите в местния референдум се обсъждат от цялата общност в продължение на месеци, докато хората не стигнат до някакво съгласие – класическо упражнение по демокрация.

Тъй като референдумът е по-ефективен инструмент от отчаяния бунт, в близко бъдеще следва да очакваме все повече местни референдуми

и все по-малко местни бунтове

Това е добре, защото по този начин хората, оттеглящи властта, която са делегирали на корумпираните институции на властта, започват да упражняват властта директно, но все пак – минавайки през демократични процедури.

Барикадите са красиво и вдъхновяващо нещо, но не могат да бъдат нормален демократичен инструмент. По-добре за всички е „всеобщата веселба“ да минава по каналите на демокрацията.

Това – за политическата страна на референдума в Трън. На този фон другият любопитен елемент – представите, които водещи икономисти и пр. носят в главите си – е направо забавен. Дори – смешен по начина, по който са смешни английските комикси за момчета от типа на Dennis The Menace.

Всички до един капацитети в областта на икономиката от седмици ни обясняват едно и също: за да има развитие, всички трябва да сме във фабрика, завод или мина. Като изключение – може и да сме персонал на ски писта или голф игрище. Само така може да не сме бедни и неразвити. Който не иска да избира между тези алтернативи на развитие и благоденствие, той е (разбира се) комунист. Самите капацитети, предполага се, ще са ни директорите на фабриките, мините и голф-игрищата. Няма да се потят наравно с нас, а ще въртят синджирчета.

Спомням си как, по време на бунта в Миндя, секретарят на Община Горна Оряховица (радетел за сметището в моята селска река) ми съобщи (аз бях, разбира се, онзи комунист, който не искаше сметище в реката си): „Вие, Дайнов, сте неумит селянин, застанал с вила в ръка на пътя на нАучно-техническия напредък…“

Ако техническият напредък – това е да превърнеш река в боклучарник – мерси казвам аз на този напредък. Правете си го във вашата река. Ние си правим Миндя Рок Фест.

По същия начин различни костюмирани типове обясняват на хората в Пирин и Рила, че за тяхното собствено развитие планината им задължително трябва да бъде одрана; на хората покрай морето – че за тяхното собствено благоденствие всичко трябва да бъде залято с бетон; а на трънчани – че ако искат да са богати, незабавно трябва да превърнат планините си в сипеи, а реките – в отходни канавки, пълни с тежки метали. А, и да дишат уран (чакам прокурор незабавно…).

Но да се върнем на икономистите. Фабрика, завод, мина или – слугуване на богатите… Да ви звучи познато? В тази каша от Дикенс, Юго и Маркс прозира фрапантната неспособност на нашите стопански корифеи да разберат, че 21-ви век не е 19-ти. „Кафявата“ икономика свърши. Нямаме нужда от АЕЦ-ове, защото си слагаме фотоволтаици на покривите. Нямаме нужда от шистов газ, защото ерата на енергията, изтръгвана от утробата на земята, приключва. И да, знаем, че ако си одерем планините – няма да имаме нито вода, нито въздух.

Оттук насетне, още тия дни, нейде  по тъмна доба ще бъдат събрани две работни групи

Едната, на златотърсачите в Трън, ще планира как да събори референдума в съда. Другата, на висшата власт и нейните богати приятели, ще кани външни експерти да й обяснят, как да стане така, че в бъдеще да няма общински референдуми.

И двете тия групи е добре да прочетат, какво казах по-горе по темата „съвършено освирепели трънчани“ – че не е добре човек да им се изправя на пътя. И да си дадат сметка, че когато се втурнат да правят така, че казусът „Трън“ никога повече да не се повтори – че тогава всички българи ще се превърнат в съвършено освирепели трънчани.

Цяла България Трън гледаше; и цяла България усвои доста полезни за себе си уроци./dnevnik.bg/
Евгений Дайнов

No comments yet... Be the first to leave a reply!