cover40Генератор на музика. Конвейер за хитове. Автомат за пари. Влиза в шоубизнеса като монета в джубокс, разтърсва го из основи и издрънчава на дъното. Но той е повече от Deus ex machinа. Наричат го Бог на рока. Затова 80 години след Рождеството му все още вярваме в него

Моля те, не си отивай. Остани само още една вечер. Погледни ме с присмехулния си зелен поглед. Придърпай стола под себе си. Сложи китарата на коленете си. Задай ритъма. Не спирай.

Сигурно щяхме да го задържим с тези думи, ако имахме шанс. Защото ние, обикновените хора, ставаме много убедителни, когато необикновеният ни се изплъзва. Молим го. Ласкаем го. Дърпаме го за ревера. Обаче той не се дава. Показва, че не ни принадлежи. Лети високо. Понякога за миг ни се струва близък, разбираем, дори обикновен. Друг път го виждаме различен. По-голям от живота, по-силен от смъртта. Повече фантазия, отколкото реалност.

Можем да го повикаме, но не и да го задържим. Можем да го слушаме от стария, старателно забърсан винил или от тонколоните на някой бар, но не и да го докоснем. Можем да го видим за миг във всеки мъж с китара – от Марк Нопфлър до Ерик Клептън, от Джими Пейдж до Джеф Бек, от Джак Уайт до Ед Шийрън, но не и да го имаме от плът и кръв.

Всъщност това няма никакво значение. Защото каквато и музика да слушаме, той ще е част от нея. Където й да сме, винаги ще бъде наоколо. Колкото и далеч да стигнем, ще ни връща в средата на миналия век, в невинните дни на шоубизнеса, в подножието на сексуалната революция.

Защото Елвис Пресли ни търкаля като златна монета в джубокса на времето. Придава ни стойност. Прави ни богати. Дава ни повече от финансова гаранция, че рокендролът никога няма да се обезцени.

Музика от черната кутия

Разбира се, в началото е музиката. Музиката на американския юг. Отгледан в долния десен ъгъл на щатската карта, Елвис усеща черния ритъм с кожата си. Докато расте в Тюпълоу, Мисисипи, а после в Мемфис, Тенеси, той носи афро-американското светоусещане така, както другите бели момчета носят летния си загар. Речитативът на местните пастори, госпълът на неделните църковни хорове, тъгата на китарата, върху която гетото подрънква в ленивия следобед, се набиват в порите му, смесени с уличния прахоляк.

Преди да навърши пълнолетие Пресли показва „тъмната” си страна на света. Слива се с кадифения бийт. Доверява се на тъмнокожите таланти Отис Блекуел (създал специално за него Don’t Be Cruel и All Shook Up) и Клод Деметриъс (автора на Mean Woman Blues). Покорява с гениални интерпретации на блус класики, заради които по-късно несправедливо е наричан „крадец на афро-американска музика”. Пуска бяло електричество през That’s All Right, Mama на Артър Кръдъп, през Good Rockin’ Tonight на Уайнони Харис и през Hound Dog на Биг Мама Торнтън. В крайна сметка кара Литъл Ричард да възкликне: „Елвис беше благословия. Той отвори вратата пред черните творци!”

Национална заплаха под талията

За ужас на благовъзпитаната бяла средна класа, Елвис натиска бравата с крак вместо с ръка. Сръчно използва долната половина от тялото си. Разтваря бедра като ножица. Върти колене като тирбушон. Прави „неприлични негърски движения южно от кръста”. Кара планетата да обикаля със скоростта на таза му.

Когато през 1957-а тв цензурата постановява да бъде сниман само от талията нагоре, вече е късно. Гладката повърхност на американското общество е разлюляна. Под нея бълбукат забранени удоволствия и подтиснати нагони. Комформистите увират за сексуалната революция. Доскорошните моралисти съскат срещу правилата  като капки върху горещ котлон.

Без да иска, Елвис прогаря дупка в скучното бельо на айзенхауеровата Америка. Превръща се в най-големия ужас на всеки родител, учител и пастор. Става, едва ли не, заплаха за националната сигурност. Проповедниците на „строгите семейните ценности” наричат движенията му „стриптийз с дрехи”, а яхването на микрофона – „самозадоволяване”. Вестниците описват танците му като „дъното на популярната музика”. Дори Франк Синатра, който подлудява тийнейджърките десетилетие по-рано, порицава новата звезда. „Рокендролът – пени се той – е брутален, грозен, изроден, порочен. Изважда най-лошото, най-деструктивното в младите. Мирише на нещо съмнително, фалшиво. И аз осъждам точно тази гранива смрад на афродизиак.”

Разбира се, Елвис не измисля сам „вонящия” рокендрол. Просто превръща в масов феномен колективното творение на Чък Бери, Литъл Ричард, Фатс Домино, Джери Лий Луис, на всички знайни и незнайни ритъм енд блус и хонки тонк ентусиасти. Изритва от радиоефира сладникавите мелодии като Que Sera Sera и Love And Marriage. Замества ги с експлозия от блус, госпъл, кънтри и поп по собствена рецепта. Основните съставки на този коктейл – виталност, лъст и арогантност, балансира с невинна нежност и властна романтика. Кара милиони момчета и момичета да си поръчват от същото. Да танцуват, докато изтъркат пода на бара. Да празнуват живота както никога дотогава.

Всичко е възможно

Елвис е второ Слънце не само за младите американци, но и за шоубизнеса. Когато изгрява в средата на петдесетте, семената на развлекателната индустрия бързо избуяват. Радиото протяга филизи. Рок станциите се роят. Телевизията пълзи към нови територии. Рекламата цъфти. А музикалната и филмовата индустрия се опрашват една друга.

Пресли дава топлина на света, медиите я разпръскват. От човек го превръщат в бог. От син на работник с несигурни доходи – в олицетворение на американската мечта за богатство и успех. От момче с усмивка за милиони – в икона. От певец – в продукт.

Освен за музикалната, културната и социалната революция на Америка той става отговорен за милиони лични промени. Нали не се съмнявате, че всяко американско момче още помни кога е чуло за пръв път Heartbreak Hotel? Не е забравило как е побягнало към стаята си, треснало е вратата, бръкнало е в гела, прокарало е ръка през косата си и е опитало да повтори песента със „замазан” южняшки акцент. В този ден момчето е престанало да мисли как да стане счетоводител. Почудило се е дали, по дяволите, не може да бъде нещо друго. Дали да не стане повече от това, което майка му, баща му или обществото очакват от него. Дали да не следва мечтите си.

Пресли някак е влязъл в мозъка му. Промъкнал се е до съкровените му желания. Погъделичкал е амбициите му. Станал е генератор на промяна, която Джон Ленън по-късно ще опише така: „Преди Елвис нямаше нищо. След Елвис всичко беше възможно.” Сега разбирате защо самият той не е станал строител, Джагър – брокер, а Дилън – равин…

Ходом марш към залеза
Въпреки че създава мечти, руши правилата и прекроява бъдещето, Пресли не е всесилен. Да, може да налага свой световен ред, но трябва и да се съобразява с правилата на другите. Защото военните не разбират от шоубизнес, нито се вълнуват от нови музикални тенденции. Като всеки млад, здрав американец, той получава повиквателна. През 1958-а, само две-три години след като покорява Америка, облича униформа. Преди да изчезне в морето от фуражки обръща глава към обективите. Пуска обичайната си небрежна усмивка. Махва за довиждане. Но всъщност казва „Сбогом”.
Изчезва бавно, почти незабележимо. Гласът му заглъхва, надвикан от ливърпулската четворка и от писъците на следващото поколение момичета. Песните му се търкулват по хребетите на класациите. Въпреки че след уволнението си от казармата прави  It’s Now or Never, Are You Lonesome Tonight? и дори дует със стария си враг Синатра, не успява да се закрепи отново стабилно на върха.
Само на трийсет и няколко Елвис получава плесница от бързо променящата се реалност. Отпечатъкът й сякаш се вижда върху бузата му в онзи знаменит телевизионен запис от 1968-а, когато той, все още слаб, красив, секси, облечен в черна кожа, прави велико шоу на малка, напомняща боксов ринг, сцена. Показва на какво е способен само с гласа и китарата си. В една от паузите между другото заявява, че харесва „Бийтълс” и новата вълна музиканти. Признание, което му прави чест. Но и пуска на свобода предчувствието, че може да бъде победен на собствен терен.

Той умря заради теб

Елвис обаче не пада само под ударите на групите, дошли с контракултурата на 60-те. Свален е от по-силен противник. От собствената му грешно насочвана енергия.
Трогателната му амбиция да бъде актьор е експлоатирана в десетки посредствени холивудски филми. Огромното му желание да остане №1 е изцедено в стотици, съсипващи здравето му концерти. Апетитът му към живота е превърнат в преяждане. С жени, с транквиланти, с алкохол, с хамбургери.
Слуховете лесно прескачат високите стени на имението му “Грейсленд”. Вятърът все по-често носи истории за оргии с блондинки, създадени сякаш по калъп. Приятелите му шушукат, че уискито в чашата му изчезва твърде бързо. Близките се оплакват от вечно мрачното му настроение и заядлив нрав. Лекарите подозират маниакална депресия или биполярно разстройство, докато слушат налудните му твърдения за извънземно нашествие и библейски апокалипсис.
Обществото бърза да сложи диагноза, за да си обясни необяснимото. Защо талантливият, преуспял, чаровен, обичан от милиони Елвис деградира до голямо бебе с памперс само за десетина години? Защо от жизнерадостно момче се превръща в трагична фигура? Защо самодържецът на масовата култура става нейно жертвено агне?
Няма нужда от много думи. Толкова е просто. Елвис не издържа да бъде Елвис. Трудно е да бъдеш мит 24 часа в денонощието, 365 дни в годината. Непоносимо е да нямаш право на отпуск, на бели коси и на бъдеще с внуците. Нетърпимо е да си вечно млад, винаги усмихнат, във върхова форма. Затова се разпадаш. Невротизиран, депресиран, самотен.

Живот след смъртта

Съобщението в късната емисия на 16 август 1977-а не е неочаквано, но въпреки това стопява телефонните кабели. В един и същ миг милиони ръце се протягат към слушалките, за да предадат новината нататък. По линията се понася една и съща реплика, размножена сякаш на черен фон от циклещ принтер: „Елвис е мъртъв”.

Смъртта му не шокира като убийството на американски президент. Нито разбива сърцето като загубата на собствен син. Но отключва една по-различна, усложнена мъка.

Светът скърби за таланта си. Оплаква младостта си. Отново и отново си припомня онзи първи път, когато е открил рокендрола. Отчаяно се бори и със задушаващото чувството за вина. Как да си прости арогантността, с която се е присмивал на излишните килограми, опаковани в кичозен, бляскав гащеризон? Как да забрави хищното любопитство, с което е следил всяка серия от драмата „Пресли &Присила”? Как да оправдае жестокостта, с която е изоставил идола си да умре, заобиколен единствено от демоните си? Как да се прости с рока в годината, в която се ражда пънкът?

В дните след погребението онези, които са го обичали, търсят утеха. Откриват я на най-неподходящото място, в думите на мениджъра му – вездесъщия, алчен, циничен Том Паркър, известен просто като Полковника. „Смъртта на Елвис няма да промени нищо!”, изсумтява в типичния си стил той, сигурен, че печалбите му ще се запазят въпреки трагичния край.

Паркър е прав, както обикновено. Смъртта на Елвис наистина не променя нищо. Не променя любовта към музиката. Вярата в мечтите. Смирението пред неизвестното. И най-вече тъжната истина, че всеки от нас носи сам и короната, и кръста си./biographbg./

No comments yet... Be the first to leave a reply!