Цар  Борис  Трети - Обединител   Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски

Цар Борис Трети – Обединител
Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски

На днешния ден – 28 август, се навършват 73 години от кончината на цар Борис Трети. Въпреки че съвременните историци са се смирили около тезата за естествената царска смърт, тъй като за всяка друга хипотеза ще им трябват безспорни научни доказателства, продължават размислите над въпросителните, които внезапният край поставя и до днес. Заедно с висящия въпрос кой е имал интерес българският цар да го няма в онзи съдбоносен както за България така и за Европа исторически момент.

Всеки народ си заслужавал съдбата.
Клишето дразни със своята категоричност. И ранява с внушението за обреченост. Един цар, управлявал на трона България 25 години, умира внезапно на 49 години, без да е боледувал до този момент. Нито тогава, нито по-късно никоя власт, застанала на кормилото на България, не се решава или не се интересува да установи, или поне да размисли, ако тази смърт не е естествена, кой е бил онзи неин толкова мотивиран противник (на държавата), че да дръзне да убие нейния върховен владетел. И най-вече защо? Нещо повече – никоя власт в новите демократични времена не се осмели да потърси (да помоли!) все още живите в началото на 90-те години поругатели на гроба му да помогнат за откриване на тленните му останки, които са били  варварски похитени от Врана сред настаняването на Георги Димитров там. Нито пък някой от тях проговори. (Казвам – потърсени да помогнат, не да бъдат наказвани!) Никое управление не помисли, че това е въпрос на национално самоуважение…

Така разбирам трагизма, когато се отнася до цели народи. И затова наричам трагична въпросителната, която стои и днес – 69 години след смъртта на цар Борис ІІІ.
Скърбящи хора на една от гарите по маршрута на влака с ковчега на цар Борис ІІІ, 5 септември 1943

Скърбящи хора на една от гарите по маршрута на влака с ковчега на цар Борис ІІІ, 5 септември 1943
Снимка: Сайт Изгубената България

Когато на 28 август 1943 г. на 49 години цар Борис III затваря очи, всички – и противници, и привърженици на монарха, са единодушни, че българският държавен глава умира на прага на съдбоносни събития. Многобройни свидетелства от август и септември 1943 г. показват, че обществото ясно съзнава факта – българското развитие след Първата световна война е неотделимо от делата на монарха. Да бъде изведена победена, буквално смазана от Ньойския диктат България до стабилно състояние и място сред европейските държави е задача, която се оказва много трудна и ще погълне всичките му сили.

4930 (2)Но кой е цар Борис III?

Въпросът е актуален и днес и довежда до отчаяние кандидат-студентите. Защото десетилетия  върху неговата биография се трупат безброй спекулации и наложени стереотипни представи, пише научният сътрудник в Института по история на БАН Николай Поппетров и портретува царя така: „Борис ІІІ не е патологичен реакционер, а още по-малко фашистки водач. Нито е страстен поклонник на либерализма. Предпазлив към шумни каузи и към идеи, представяни за спасителни. Политическите моди активизират недоверието му. Призивите на партийни водачи и правителства за бързи и категорични решения го притесняват. С годините се превръща в умел дипломат и ловък политик. Помагат му вродената любознателност, огромната памет, умението да подходи индивидуално към всяка личност и проблем. Един от дългогодишните му противници, Димо Казасов, признава: „Умееше да скъсява разстояния.“

Царската предпазливост е обоснована. Той заема престола на 3 октомври 1918 г., на 24 години, току-що върнал се от Южния фронт. Като млад офицер на фронтовете на Първата световна война е видял с очите си разбунтувалите се войници след пробива на Антантата при Добро поле (отделен е въпросът кой ги е разбунтувал и какво е целял). Едно рядко негово откровение е документирано от приближения му Любомир Лулчев: „Аз съм цар, който се възцари, когато топовете на революцията гърмяха пред София, и зная какво значи да имаш народ, недоволен от нещо.“

Впечатлението за нерешителност, което оставя, е измамно. В ключови ситуации показва изключителна активност. И макар на моменти да не е бил добре обществено приет, смъртта му показва общественото му признание.В чуждестранната дипломатическа кореспонденция личността му е високо оценявана. Днес може да се твърди, смята Поппетров, че царят, особено през втората половина на 30-те години, реализира цялостна програма, която да притъпи политическите противопоставяния, да създаде условия за стопански и социален напредък и да задържи колкото се може по-дълго страната от обвързаност с международните конфликти. В поредица от изложения пред Министерския съвет и парламента от този период Борис ІІІ се разкрива като човек с широк поглед върху основните стопански и социални задачи. И най-вече проличава категоричното му желание България да не се обвързва в международни конфликти и да не следва леви и десни увлечения. Успешните външнополитически ходове и умението търпеливо да чака осигуряват блестящия дипломатически успех през 1940 г., когато България си връща Южна Добруджа, с което е отбелязана първата в историята на Балканите промяна на граници по мирен път.

Смъртта – внезапна и стряскаща

Царят се връща от срещата с Хитлер на 15 август и в следващите дни е в „Царска Бистрица“ при семейството си. На летището е посрещнат от премиера Богдан Филов, на когото  казва, че „никакви отстъпки“ за военно участие на България не са направени. (В книгата си „Спомени“ (1964 г.)  царица Йоанна пише: „Протоколите от разговора между Хитлер и моя съпруг вече не съществуват или са попаднали в ръцете на руснаците. Когато Хитлер изпрати покана на Борис, България вече търсеше контакти със съюзниците. Англичаните не искаха и да чуят. Казваха, че България винаги ги е мамила. Американците не отказваха, но не предприемаха нищо. Бяха тревожни седмици, през които Борис често ме гледаше в очите и аз него, без да говорим.“)
На 19 август царят изкачва Мусала с брат си княз Кирил и други туристи.  На 23 август, понеделник, идва в София за насрочени срещи в Двореца. Това е денят, в който той се почувствал зле и колабирал. Събрани са веднага  дворцовите лекари и най-добрите специалисти от Александровската болница, от Берлин и Виена са извикани спешно докторите Рудолф Зайц, близък на българското царско семейство, и Ханс Епингер. Два пъти царят идва в съзнание и отново изпада в кома.  Едва на 26 август правителството огласява първото комюнике, с което известява, че царят е сериозно болен. На 28 август в 16.22 ч. царят издъхва. Лекарите заключават – запушване на лявата коронарна артерия и инфаркт. И народът, и  цялата политическа класа – от най-дясно до най-ляво – изпада в ступор.

Радио Лондон и Радио Москва: Отровен от Хитлер!

Първото съобщение за насилствена смърт е на Радио Лондон. Само часове след официалната вест за смъртта Радио Лондон съобщава, че българският цар е отровен по заповед на  Хитлер. Мемоаристи твърдят, че Чърчил бил казал назидателно: „Такава е съдбата на съюзниците на Хитлер.“ Веднага след това и Радио Москва съобщава, че царят е отровен от Хитлер. За разлика от английското радио, което спестява негативни оценки за българския монарх в сензационното твърдение, московското го определя  като най-верния слуга на Хитлер. И не си прави труда да коментира логическото противоречие защо господарят отравя най-верния си слуга.

Според акад. Георги Марков съобщението на Радио Лондон има пропагандна цел. Цар Борис се ползва с огромна популярност сред българите и те естествено ще се настроят срещу убийците му.

В спомените на царица Йоанна четем: „Трябва да кажа – предвид изложените хипотези за смъртта на моя съпруг, че германските власти побързаха да поставят на разположение на двамата лекари бърз военен самолет, чийто полет бе улеснен по всякакъв начин. Всякакво движение беше прекъснато по маршрута на самолета, с който от Берлин и Виена летяха Зайц и Епингер към София.“

Нацистите: Отровен от италианското кралско семейство

Хитлер реагирал нервно -твърди се, с думите: „И това ли трябваше да ми се случи.“ Нацистката върхушка не скрива подозрението си към италианското кралско семейство, тя не може да прости на крал Виктор Емануил ІІІ (бащата на царица Йоанна), че узаконява свалянето на Мусолини, акт, с който Италия излиза от Оста. В дневника си Гьобелс нарича „зла интригантка“ сестрата на Йоанна – Мафалда. Нацистката пропаганда я обявява за отровителката на царя. Самата Мафалда не криела критичното си отношение към нацистите. Скоро след това е арестувана и завършва живота си в нацистки концентрационен лагер.

Междувременно набиращият сила слух за германска отрова се превръща в

изпитание за отношенията между София и Берлин

Посланикът на Райха в София Адолф Бекерле нервно поставя въпроса пред българското правителство защо не предприема нищо да опровергае вражеските твърдения. Според акад. Марков, а преобладаващото мнение на историците е същото, именно заради натиска на Германия да я оневиним  кабинетът на проф. Богдан Филов не предприема никакви стъпки за разследване на смъртта на царя.

Не е парадокс.

Винаги е стоял въпросът защо при толкова съмнения, че и твърдения за насилствена смърт, изказвани още от първите часове, само българската държава в лицето на нейното ръководство официално замълчава и не предприема нищо!
Отговорът според историците е прост: защото създаване на комисия и разследване означава още по-голям шум около хипотезата за отравянето, а най-шумно наложената в ефира връзка е германската.

Най-безпроблемно е да се приеме естествената смърт на царя

Не така са мислели обаче специалните служби на Царство България.

boris-iii-of-bulgaria-d8722gИзследователят на българските архиви Христо Христов откри и публикува тези дни в своя сайт desebg.com документ от полицейския архив на Царство България, датиран на 6 септември 1943 г., с гриф „лично-поверително“, адресиран вероятно до високопоставен полицейски началник. В него е направен анализ на „вътрешното положение“ въз основа на агентурни сведения, наречени „серия контакти сред всички среди по определен план от датата на първата криза на Н.В. цар Борис Трети – 23 август, до 6 септември“. Документът от 10 страници,  да го наречем доклад, заслужава отделно внимание, тъй като представлява  анализ на реакциите на всички слоеве – политически и социални, включително на „комунистите и другите левичарски групи“, които са определени като „уплашени да не бъдат подложени на преследвания“. Документът очевидно не е адресиран до премиера Богдан Филов, защото полицеският автор си позволява  критичната оценка, че министър-председателян не е  предприел стъпки да се назначи анкетна комисия, „която да установи последните дни от живота на Н. В. царя и всички факти около смъртта му“.

Неназованият автор на този доклад се обосновава преди всичко със „съмненията, изразени от лекарите Епингер и Зайц относно причините за смъртта, настъпила с неестествена бързина“, и с факта, че царят никога не е боледувал. Разсъждавайки върху отношенията между България и Англия в навечерието и по време на Втората световна война, авторът изказва предположението, че „ако наистина е отровен, царят е жертва на англичаните“.

Германският професор историк Щефан Апелиус, изследовател на архивите на Третия райх, публикува  през 2008 г. статия, в която твърди, че двама германски лекари, изпратени лично от Хитлер, са открили в тялото на царя отрова, „най-вероятно с азиатски произход, която бавно е спряла дейността на сърцето“.  Апелиус изказва предположението, че „царят на българите е отровен или от англичаните, или от руснаците“.

В книгата си „Корона от тръни“, която е и най-пълното изследване на царуването на Борис ІІІ, авторът Стефан Груев описва съмненията на д-р Епингер, които са били документирани от неговия събеседник германския военновъздушен аташе в София Фон Шьонебек. Виенският лекар направил аналогия със смъртта на гръцкия премиер Метаксас, когото лично е прегледал – той бил отровен според виенския лекар и имал същите симптоми като на българския цар.

В телеграма до германското външно министерство посланикът Бекерле пише от София след разговора си с германските лекари: „Поставих въпрос на господата, тъй като подозрението е постоянно, дали те считат за възможно отравяне да е причина за болестта и смъртта. Тримата лекари веднага единодушно потвърдиха това въз основа на всеобщото отпадане.“

В  книгата си царица Йоанна не прави лични предположения за авторство, но заявява убедено: „Борис, моят съпруг, не умря от естествена смърт. Неговият край по един или друг начин беше престъпно предизвикан.“ Най-разпространените версии според нея са „или нацистите, или комунистите“, без да споменава националности.

В официалния сайт на Симеон Сакскобургготски в кратката статия от тази седмица по повод 69-годишнината от смъртта също не се споменават националности, а се казва: „И тогава, а и до днес са подозирани както нацистите, така и комунистите. Съществува и друга теза – за естествената смърт на царя, причинена от преумората и тревогите в онзи съдбовен за страната период.“

И все пак: кой има най-голям интерес да го няма царя?

4194С две думи – онзи, който иска да сложи ръка върху суверенитета на България. Интересът е на онзи, който, като стигне с армията си на Дунава, ще бъде затруднен от наличието на жив владетел. Но все още сме 1943 г. и Дунавът е далече, и българският цар стриктно пази дипломатическите отношения със СССР. Обаче пък подготвя излизане на България от пакта. И дори  се среща с американския резидент за Балканите (неприсъщо за царете занимание). Което не може да е останало в тайна за Москва.
Ако сондажите на българския цар със съюзниците дадат резултат, Сталин ще изгуби основанията да се обяви за освободител на България от фашизма и да наложи властта си в сърцето на Балканите. (Към онзи момент е все още далече Ялта с пазарлъците на тримата големи Сталин, Рузвелт и Чърчил за подялбата на Европа.) Фактът, че след смъртта на царя не последва нито  едно що-годе заслужаващо внимание външнополитическо действие на българската политическа класа, а държавният кораб само се полюшва от вълните с лого „Ами сега!“, сам по себе си показва, че решаващият фактор за България  е бил царят.

Че излизането на България от пакта би било пречка за експанзията на СССР на юг, се подкрепя косвено от по-късен факт. Когато на 4 септември 1944  последният кабинет на Царство България – на Константин Муравиев, взема решение за обявяване война на Германия, военният министър генерал Иван Маринов бави официализирането на решението. Така се спечелва време армията на маршал Толбухин да стигне Дунава и същевременно се запазват „основанията“ на Сталин да обяви война на България. Едва по-късно се появяват сведения, че ген. Маринов е бил съветски агент, и българският пълномощен министър в Москва през Втората световна война Иван Стаменов също.  Възможно е и за ген. Маринов,  но ако е бил, ги няма доказателствата, казва акад. Марков.

Тезата „цар Борис ІІІ отровен от руснаците“ (разбирай Сталин и Бериа) е изречена официално пред Нюрнбергския съд през 1945 от подсъдимия Франц фон Папен, бивш германски канцлер, а по време на войната посланик на Германия в Турция, поддържал близки контакти с българските правителства, срещал се е и с царя. Той е единият от двамата оправдани на Нюрнбергския процес.

Но конюнктурата в онзи момент, създадена от победителите, не благоприятства твърдението на Фон Папен да се превърне в сюжет за внимание. Още по-малко в България, окупирана от Съветската армия.

Само съветските архиви мълчат

0211Отворени и изследвани са британските и германските архиви от Втората световна война (германските при това са иззети и проучени от победителите).  Не се намери потвърждение на хипотезите за „англичаните“, нито за „германците“. Германската връзка впрочем отдавна не се поддържа от нито един сериозен историк в България и в чужбина. „Италианската връзка“ пък, обявена от нацистите,  се възприема от историците като анекдот.

Въпреки надеждите, дадени лично от Владимир Путин по време на посещението му в България през януари 2008,  архивите на външното разузнаване на СССР и на НКВД остават недостъпни, в смисъл все още са затворени. В тях не може да няма ако не друго, поне оценки и хипотези за смъртта на българския цар.  Недостъпни са и българските архиви, иззети от съветското военно командване след 9 септември 1944г., които третират съветската агентура в България. Основанието в Русия да смятат тези архиви за техни е, че се отнасяли за съветски агенти, независимо че фактически това са документи на български институции. Не е ясна и съдбата на документацията на царската канцелария – от нея няма и листче в България, казваше покойният Дими Паница, който бе инициаторът на петицията  през 2007 г. за връщане на българските архиви от Москва.

В най-ново, демократично време историците са се обединили около тезата за естествената смърт на царя – от физическо и душевно изтощение заради постоянните усилия да бъде опазена България встрани от световния пожар и  заради рисковете на решенията през юли – август 1943. Но най-вече – според акад. Марков, заради невъзможността да убеди към онзи момент Англия в българската национална кауза. Според историка  символът на държавността за българския цар била Англия и той рухва психически, когато му донасят, че Чърчил го нарекъл царя-предател.

Погребението – искрената скръб си личи

Огромната популярност на царя извежда от домовете им близо 400 хиляди души по данни на полицията, които отиват да се простят с него в храма „Св. Александър Невски“. Поклонението продължава пет дни. На 5 септември ковчегът, поставен на оръдеен лафет, теглен от шест коня, заедно с траурното шествие и чуждестранните делегации поема към централна гара, откъдето е превозен с влак до гара Кочериново, оттам с открита военна кола до Рилския манастир. Тротоарите са пълни с народ, на покривите са по-младите. На площада пред гарата се провежда военен парад. Погребението е извършено при образцов ред и  сдържан, но безукорно изпълнен от армията и правителството церемониал, твърдят всички историци, с които разговарях.

Документалните кадри показват истината за отношението на народа към царя. Струва ми се, че тук мога да употребя без притеснение думата народ. На един и същ тротоар, притиснати едни в други, плачат  достолепни господа и дами до опърпани ваксаджийчета и слугинчета. Пероните на всички гари до Кочериново са претъпкани, между гарите са коленичили и се кръстят старци и деца.

Легендата, че

българите плачем ту за един, ту за друг диктатор

се появява от документалния филм за погребението на комунистическия вожд Георги Димитров през 1949. Йорданка Чакалова, преводач от немски и английски и автор на книгата „Шопски летопис“ и на книги за родовата памет, ми разказа преди години как по време на прожекцията на филма за Димитров в читалището в Драгалевци в началото на 50-те години селяните разпознали моменти от погребението на царя. Според г-жа Чакалова, която сега е на 86 години, от документалните ленти за царя са взети кадри и са монтирани във филма за Димитров. Така се ражда митът за безпринципно скърбящия български народ./dnevnik.bg/

No comments yet... Be the first to leave a reply!