Портрет на Яна Язова,  Художник Людмила Поптошева, подарен от авторката на град Лом

Портрет на Яна Язова,
Художник Людмила Поптошева, подарен от авторката на град Лом

На 23 май 2012 година в Лом е родена Люба Ганчева, останала в историята на българската литература с псевдонима Яна Язова. Тя е една от най-драматичните жертви на комунистическия режим – и в творческо отношение, и в житейско. След преврата на 9 септември 1944 г. известната дотогава писателка изчезва от литературната сцена, творчеството й бива пренебрегнато, а самата тя е убита и посмъртно ограбена – изчезват ръкописите на романите й.(1)

Произхожда от семейство на интелектуалци – баща й Тодор Ганчев е доктор на философските науки, завършил в Цюрих, Швейцария. По бащина линия тя е потомка на болярски род от Велико Търново, който след завладяването на града от турците се заселва в Сухиндол.

Майка й – Радка Бешикташлиева, е потомка на един от известните български търговци в Цариград – Стойчо Бешикташлиев, който е роден в Калофер. Неговият баща – Христо Стоев, пък е вуйчо на Христо Ботев и съратник на Васил Левски. Неин родственик е и извастният български етнограф, библиограф, краевед и книжовник акад. Никола Начов.
Люба Ганчева още седем годишна проявява литературната си дарба, като написва първото си стихотворение през 1919 година. През 1930 г. завършва гимназия в София, а пет години по-късно и „Славянска филология” в Софийския университет. През 1938 г. специализира в Сорбоната в Париж.(4)
.
Публикувала вече в „Училищен вестник”, Люба Ганчева сънува мистичен сън, в който, залутана в една планина, тя се стреми към нейния връх и все не го достига. Помага й, като я издърпва на върха, една тайнствена фигура. В нея тя припознава проф. Александър Балабанов. Този сън подтиква надарената с изобилен чар девойка да грабне петте си тетрадки от по сто листа, изписани със стихове, и… беж при професора. Тази съдбоносна среща променя живота и на двамата. Балабанов й дава псевдонима Яна Язова. Младата поетеса дръзко заявява, че „язове“ са нейните песни. Тя харесва тази дума, дадена й като псевдоним:(2)
Аз съм Балканът с гънки усойни,
яз е сърцето ми в гръд вкаменено,
моите песни са ревове много нестройни,
че всички реки себе приела.
.
.
Оттук насетне изгрява слънцето на нейния талант. Във вестник „Литературен глас“ се появява първото й стихотворение с псевдонима Яна Язова. Години след това тя документира как Балабанов я накарал 16 пъти да поправя „Вечната стража на моите пирове”. Цитира и добре запомнените негови думи: „Шестнадесет пъти ти поправя това стихотворение, ето сега казвам: много си изпати, та мога да ти кажа, че и тия, които ти написа по-рано, те биха правили чест за много от нас. Но аз те връщах, за да се научиш на труд, сама да работиш усилено и да знаеш, че в поезията хатър няма никому“. Това е може би неговият първи урок по писателско трудолюбие.
Това запознанство тласка напред и нагоре поетическата кариера на Язова. От тази среща нататък професорът е плътно до новата надежда на българската литература. Той я представя пред влиятелните хора в културния живот, препоръчва я във вестниците „Зора”, „Мир”, „Литературен глас”. Чрез връзките си той ускорява издаването на нейните книги.(2)
.
Още през 1932 година вестник „Крисчън Сайънс Монитор” от Бостън, Сащ
 
в броя си от 12 май съобщава от София за стихосбирката на Яна Язова: „Стиховете разкриват необикновена сила на въображението, енергия на израза и майсторството на езиковите форми. Авторката обещава да бъде едно от двете или трите най-ярки светила в съвременната българска поезия”. По този повод в. „Изгрев” в брой 133 от 18 юни 1932 година съобщава за американската дописка за стихосбирката „Язове”.(3)
Макар завистниците да твърдят, че Яна Язова дължи шеметната си кариера на любовника си проф. Балабанов, Бранислав Нушич си кореспондира с нея, Кирил Христов е покорен от таланта й. През 1936 г. с две стихосбирки и един роман, Язова е спомената в обзорна статия за българската литература в Голямата енциклопедия „Ларус”. Андрей Николов й прави бронзов бюст. Десанка Максимович я превежда. Проф.Д. Б. Митов пише за нея, че има “страшно въображение”, а акад. Петър Динеков – “непознато шесто чувство”.(7)

Откритието на видния филолог проф. Александър Балабанов, който е неин учител, меценат и е безгранично влюбен в нея, реабилитира Яна след като с голямо закъснение той успява да се пребори до достъп до черновите й, които се иззети от Държавна сигурност и се съхраняват в Централния държавен архив.

Този факт отключва ред перипетии в професионалния път на известния писател Петър Величков. Той решава посмъртното битие на Яна Язова, като успява да намери втория машинописен екземпляр на романа „Левски“ и от 1984 г. започва да публикува в периодичния печат откъси от творбата. А през 1987 г.романът   е издаден.(3)

А за да напише най-добрата си литературна творба – ромънът „Левски“, Яна Язова работи по оригиналните документи, а съпругът й – инж. Христо Йорданов, откупва архив на близък сподвижник на Левски, изписва от чужбина ценни и скъпи книги за Османската империя – на цената на един апартамент тогава. През 1962 г. тя занася ръкописа на романа в издателство „Народна култура“, което не го издава.(3)

Макар  да е препоръчана с високи оценки от писателите Д. Талев и Г. Томалевски, тя е отхвърлена формално на основата на абсурдно и догматично рецензентско съчинение, зад което мимикрира политическата цензура и дискриминацията спрямо т. нар. буржоазни писатели от страна на тоталитарната власт.(6)

Георги Томалевски свидетелства, че Язова е написала роман за Левски и че той познава този текст. Изказването му всъщност е предупреждение към онзи, който би се опитал да присвои творбата на вече мъртвата авторка.(1)

„Не търпя нечестност и фалш, затова тръгнах след дирите на забравената писателка Яна Язова, за мен тази тема продължава цял живот“ – заявява Петър Величков
 
 В издание „Българи“ (3) Славка Чолакова казва за Петър Величков, че е автор на няколко много добри романа. Ето мнението му за Яна Язова: “Тя много талантлива и е достойно популярна със свободомислието и родолюбието си – сподели Петър Величков. – До 1944 г. е сред най-дискутираните млади автори, а известният български писател Димитър Димов в интервю за испанския вестник „Хувентуд“ я нарежда сред най -талантливите.

Имах истинска одисея с Николай Хайтов през осемдесетте години. Случаят с кражбата на ръкописа на Яна Язова би бил приключен още през 1984 г. Но не би. Тогава Тодор Живков разпореди романът „Левски“ да излезе с името на Яна Язова, но Хайтов да не се закача. Такова е решението на Живков и по подобен случай, предната година с книгата на Екатерина Томова „Забравените от небето“, която Хайтов искаше да издаде под свое име.

Месеци преди смъртта на Язова обаче излиза постановление на Министерския съвет, според което само държавните архиви имат право да влизат в домове на покойници и да им прибират архивите. Благодарение на това Величка Филипова, началник на Главно управление на архивите тогава ( б.р. -  съпруга на м-р – председателя Гриша Филипов ), успява да се пребори с Хайтов, тогава председател на Творческия фонд на Съюза на българските писатели, и да прибере архива на Яна Язова.

Темата бе развита преди това от Георги Тахов в няколко подлистника на в. „Пулс“, който бе събрал целия документален материал за тази книга. Той предупреди, че автор на романа „Левски“ е Яна Язова и който оспори това, ще бъде разобличен. Случаят е описан и в книгата ми „Яна Язова: проклятието на дарбата“ така завърши разказа си Петър Величков.(3)

Според проф. Дойно Дойнов тази творба на Яна Язова е най-доброто, написано за Апостола на свободата

Според издание „Лира“.бг изследователят Величков разчита и подготвя за печат също „Бенковски“ (1988) и „Шипка“ (1989) – заедно с „Левски“ двата обемни романа сглобяват трилогията „Балкани“. През 90-те е преиздаден „Капитан“; излиза и „Мойра. Епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов“ – книгата, подготвена от Цвета Трифонова и Петър Величков, показва значителна извадка от интимната кореспонденция между писателката и критика учен и предизвиква впечатляващ читателски интерес.(1)

По-късно до литературната публиката стигат томче с подбрани стихотворения на известната поетеса, „Война“ – втората част от късния романов диптих на Язова, дори в две издания на историческия роман „Александър Македонски“. Но след „революцията“ Петър Атанасов, който се е заел с издаването на книгата, е убит и текстът не напуска архива на писателката, докато е жива.(1)

.

В „Случаят „Яна Язова”, или възходът на биографията” проф. д-р Инна Пелева пише:

„През 30-те и началото на 40-те години на ХХ век Яна Язова е сред най-популярните имена в националния културен живот. В този период тя е изключително продуктивен автор: В онези години творбите й са предмет на многогласно обсъждане – отзиви за тях пишат професионализирани критици като Владимир Василев, Георги Цанев, Йордан Бадев, акад. Петър Динеков.

Но идва съдбоносния за България и за Яна Язова Девети септември 1944 г. Този ден слага край на писателската кариера, която е вървяла толкова бързо напред и нагоре. Яна Язова изчезва от публичния живот на България.(1)

Яна Язова е могла да сключи брак на 27 години с милионера Джон Табаков и да преживее живота си охолно и безметежно. Но е съзнавала своя дълг към България и си понася последствията за това. В социализма тя е отстранена от литературния живот, но точно тогава създава най-зрелите си творби. С антидевето септемврийския си роман „Соления залив“ измива лицето на българската литература, която угоднически   обслужва режима.(3)

Големият „грях” на писателката е, че след 1944 г. отказва да слави новата власт. А изкуствоведът Владимир Свинтила изразява впечатлението си за един малко по-късен период: „Яна Язова се носеше насреща ни на високите си токове, дългобедра, все още хубава, с дамската си шапчица от 30-те години, което бе голяма дързост. В онези години – след 1944 г. – софиянки, дори и по-млади от нея, ходеха забрадени с кърпи като селските жени. Комунистите не можеха да търпят елегантните жени – тях ги пращаха в концентрационни лагери за „битово разложение”. Яна Язова като че се бореше не само за своето достойнство на дама, но и за достойнството на всички софийски интелектуалки”.(2)  Член е била на Дружеството на детските писатели, Дружеството на жените писателки и на Българския ПЕН-клуб.(6)

И в тая мрачна орисия като ехо на надеждата кънтят стоховете й:

.

Душите ни ужаса веч не побират, ний гинем в пропаст стогласна,

размити с водата души — са вълните — … но нямаме вече лице…“

протегна се цяла, поднесе я вихър… превалят я други вълни,

реват и прииждат, за помощ гласът им прегракнал кънти.

Крайбрежната мрачна скала ги оттласква навътре със яд.

В морето — вълна след разбита вълна — изчезват в бездънния ад.

.

Като вълните, годините идват и си отиват, но словата и делата на Яна Язова, калени в талант и несрета, остават трайна диря в литературния небескслон на България. В рождения й град се осъществява трайна инициативата „Възраждане на културните традиции на крайдунавския град“ и е част от проекта „Дунавски културен център град Лом”..Организатори са Международната фондация „Европейски форум” и Международното немско-българско културно дружество с научен център, чиито председател е проф. д-р Хилде Фай (Prof. Dr. Hilde Fey). Институтът по литература към БАН, Читалище „Постоянство” – Лом и Държавна агенция „Архиви”. Голяма част от проявите бяха посветени на Яна Язова. Отпечатана бе и пощенска марка с нейния образ.

По повод Яна Язова проф. Фай сподели: „Тази талантлива българска писателка ще влезе в редиците на световната литература! Проектът, който се реализира в Лом, е насочен към младото поколение – искаме те да разберат и съхранят това културно наследство и да се поучат от делата на своите съграждани!”(5)

В едно от последните й стихотворения „Ще бъда“ като съдбовен завет тя уверено заявява: 

Ще бъде минало, каквото страдах.
Изминат ще е главоломен ход.
Затуй, че устоях и че не падах,
ще ме обича целия народ!

.

Автор: Николай Увалиев

 

No comments yet... Be the first to leave a reply!