Илия Минев

Илия Минев

Приживе държавата не направи нищо за един от най-убедителните борци за свобода, непримиримост и антикомунизъм.

Христо Марков

На 5 декември се изпълни един век от рождението на Илия Минев – българският символ на съпротивата срещу комунизма!    Представяте ли си какво ще е ако същата годишнина и за подобен стоик имаха други страни от Източна Европа?! Убеден съм, че ще дойде време, когато българите ще се гордеят истински с този невероятен човек и неговата

величава борба с комунизма

Често си мисля, че съдбата ме е дарила с щастието да го познавам – този дребен, слаб и с леко дрезгав глас човек.

След смъртта му написаха книги за него, може да немерите доста интервюта, спомени, хроники, репортажи – въобще откъм информация за бай Илия не сме бедни, но все по-малко са хората, които биха споделили що за човек бе той.

Бай Илия приемаше своята борба с комунизма като нещо естествено, като негов неизменен дълг на свободен човек, струвало ми се е /може и да греша/, че той така приемаше и тези дълги и ужасни 33 години прекарани по комунистическите затвори, така разказваше и за карцерите, и за безкрайните му гладни стачки – всичко у него бе подчинено на съпротивата срещу тиранията. Просто бе невероятно през какво бе преминал този човек, не бе истина, че човешки същества можеха да измислят подобни издевателства.
Когато Отец Амбарев ме запозна с бай Илия и му стиснах ръката не можех да си представя, че срещу мен този тих и скромен човек е

страшилището за комунистическата власт

А в  сухата му и кокалеста ръка сякаш имаше силата на непобедимия стоик, какъвто всъщност той бе. Тогава течаха майските събития на 1989 год. и създаденото от него Независимо дружество за защита правата на човека се бе превърнало в основен изразител на протестите срещу Възродителния процес. Краят им се виждаше, реката бе придошла и нямаше земна сила, която да я спре, но съм запомнил думите на бай Илия: ”Пазете се от внедрени комунисти, те са хитри и подли, способни са на всичко”. Е, не успяхме…

Илия Минев дори не разказваше охотно за прекараните години по затворите, а това са 33 години и още колко домашни арести, задържания, въдворяване… Веднъж /вече след 1989 год./ някой му подхвърли, че е най-дълголетния политически затворник в света, а бай Илия с лека усмивка му каза: „А-а-а, Васил Узунов от Чирпан лежа повече от мен, после съм аз, след това идват Петър Пасков от Варна, Милан Дренчев, Стефан Вълков… Ама какво значение има това – стотици хиляди оставиха кокалите си курбан на комунизма.” И продължи на любимата си тема за хуманизма и космическия разум – сякаш не говорихме за пропиляните им животи…

И ми е останала онази сцена на първия митинг на 18 ноември 1989 год., когато няколко души от Дружеството се опитаха да избутат великият антикомунист да говори пред хората и с каква страст се хвърлиха да не му разрешат достъпа до трибуната Чавдар Кюранов,  Александър Каракачанов, Анжел Вагенщайн, Румен Воденичаров и още техни другари. Тогава още е имало назначени и проводени „дисиденти”. И тук искам да разсея една заблуда. Говори се, че на Илия Минев не му е давана думата на митингите на опозицията тогава. Това просто не е вярно. Колкото пъти е бил на митинг в Пловдив винаги е говорел. Така беше и на първия организиран митинг на неформалите на 10.12., така беше и на Коледния митинг на 23.12. 1989 год., така бе и сетне. В Пазарджик също говори на първия техен митинг и след това. Не знам къде изчезнаха кадрите на любителя-оператор Конго от Пазарджик, но тези записи трябва да се съхранят за поколенията, защото са безценно свидетелство. Дължим го на паметта на Илия Минев. Отделен е въпросът, че по-късно в СДС направиха служебния си подбор и приеха дружеството-менте на Румен Воденичаров, а не истинските борци срещу комунизма на Илия Минев. Но в Пловдив, Пазарджик, Смолян, Кърджали, Хасково и Стара Загора винаги НДЗПЧ си е било „на Илия Минев” – просто там бяха пипали хора като Стефан Вълков, Петър Манолов, Отец Благой Топузлиев, Отец Амбарев, Хасан Бялков, Борис Дамянов, Хасан Бабечки, Краси Щерев и колко още последователи на бай Илия. Може би това бе причината на едно от първите заседания на КС на СДС в Пловдив Петър Берон да ни нарече „фашисти и слепи последователи на легионера Илия Минев”. Ставаха и такива неща, но с резултатите за изборите за ВНС в града си пролича кой – кой е.

Вече имаше нови герои, нови „политици”

и сякаш за такива като Илия Минев нямаше място – това ни е огромен грях на нас, българите – признаваме, когато забравим! А до края на живота си  Илия Минев  държеше на стената в дома му  един плакат на СДС от изборите през 1991 год. – едно усмихнато момиченце с огромни черни очи.

И бай Илия притежаваше вроден аристократизъм, защото бе преминал школовката на една друга България, на следването си в Тулуза. Нищо не го бе пречупило – дори в първия устав на НДЗПЧ изрично настояваше да се впише, че обръщението между членовете е „госпожо и господине”/вж. интервюто ми с П. Манолов/. Деликатен и добродушен си остана до края, а последните години му бяха ужасни. В „демократична” България. Особено след смъртта на втората му съпруга Ангелина той наистина рухна, защото тази всеотдайна жена се грижеше за него, когато той имаше нужда от помощ. Синът му си отиде и той … Накрая старческия дом в Пазарджик бе последното убежище на този голям, ама много голям българин.

Никога няма да забравя оня студен януарски ден на 2000 год., когато леденият вятър сякаш носеше спомена за Илия Минев на гробището в Саранбей /Септември/. Бяха дошли политици, министри… Опитаха се да говорят, но освиркванията и виковете на хората им подсказаха какво е отношението към тях…

Сто години от рождението на Илия Минев

Днес има паметници на Илия Минев, площад в Септември и улица в София носят неговото име, дори пенсионерският клуб в родния град се казва „Илия Минев”, посмъртно е носител на орден „Стара планина”, но приживе държавата не направи нищо за един от най-убедителните си символи на свободата, непримиримостта и антикомунизма!/faktor.bg/

No comments yet... Be the first to leave a reply!