Алек Попов

Алек Попов

През 2013 г. излезе първата книга за сестрите-партизанки Палавееви, случайно попаднали във вихъра на историческите събития в България през 40-те години на миналия век. Сатиричният роман на един от най-четените и превеждани български писатели Алек Попов получи наградите „Хеликон“ за нова българска художествена проза и „Цветето на Хеликон“ за най-продавана книга на български автор, беше и поставен от Елена Панайотова в Драматичен театър Пловдив.

Четири години по-късно Попов е готов с продължението – „Сестри Палавееви по пътя към Новия свят“ (изд. „Сиела“). Книгата ще бъде представена със специално ретро парти на 16 януари в столичния клуб „Терминал 1″ с участието на актьорите Стоян Дойчев и Симеон Лютаков, както и Любен Дилов-син. „Дневник“ разговаря с Попов за идеалите, идеологиите и специфичният поглед на „Сестри Палавееви“ към някои от най-турбулентните и оспорвани събития на българския XX в. Откъс от книгата може да прочетете тук.

Вече е налична втората част на историята за сестри Палавееви – „Сестри Палавееви по пътя на новия свят“. Да издадем ли до къде водят новите приключения, извън България, дори извън Балканите?

- Ще кажа само, че тази част е дори още по-динамична и щура от предишната. Но и същевременно по-сериозна,

защото времето става по-сложно и по-жестоко. Настъпва Девети септември и една от сестрите взима дейно участие в събитията. Бившите партизани сядат в столовете на бившите полицаи, а бившите полицаи хващат гората. Всичко това е видяно като един абсурден хоровод, като калейдоскоп от събития. Територията на романа и бойните действия се разширява. В Сърбия и Македония попада другата сестра и се сражава в редиците на югославските партизани.

Мисля, че това е нещо съвсем ново за българския читател. По-възрастните навярно пазят смътни спомени от старите югославски филми, които си бяха истински екшъни: „Капитан Леши“ или „Битката за Неретва“ с Юл Бринър, Франко Неро и Орсън Уелс. Но за по-младите тези епизоди от блаканската история ще бъдат откритие. Голяма част от книгата също се развива в Англия, където и двете сестри се озовават по неведомите пътища на съдбата. Едната дори работи в българското посолство. Но хайде, стига ви толкова…

Казвате посолство, но това не е „Мисия Лондон“ втора част…

- Определено не! Във фокуса е Студената война. Няколко много интензивни, наситени със събития месеца през 53-а година, от смъртта на Сталин до арестуването на Лаврентий Берия. Изключително интересен период, малко познат, натоварен със страшно много спекулации. Това е един от онези редки моменти, когато ходът на историята е можел да претърпи рязък завой и да се случи онова, което става чак четири десетилетия по-късно. Имам хипотеза. Мисля, че още тогава част от съветското ръководство, предимно кръга около Берия, са осъзнавали, че във вида, в който съществува, СССР е обречен и са били готови на по-дълбоки реформи, най-вече икономически, но са били спрени от страх да не се разпадне цялата конструкция – съвсем основателен страх впрочем, както ни подсказва историята.

Има и един епизод в съветското посолство в Лондон, който ми е любим – предполагам, че ще допадне на почитателите на Булгаков. Младостта ми е минала под знака на Студената война и за мен това ще си остане може би най-интересния исторически период. В крайна сметка конкуренцията между двете системи роди едни от най-вълнуващите човешки постижения през 20-ти век! И някои от най-големите престъпления… Неустоима комбинация за един писател. Желязната завеса играе ключова роля в книгата, едно от възможните й подзаглавия всъщност беше: „До Желязната завеса и отвъд“. Но все пак се спрях на „По пътя към новия свят“, защото по-точно хваща основната идея на тази история. Защото, независимо от всички ужасии, които се случват, това е една оптимистична история – поне в личен, за героините, план.

Днес Желязната завеса е вдигната. На прага ни е председателството на Европейския съюз. Доколко обаче невидимата завеса все още съществува?

- О, тя отдавна падна, но сянката ѝ още е тук. Опитът на тоталитарния комунизъм и опитът на Източна Европа като цяло не беше разчетен правилно според мен поне от Запада. След промените там много прибързано и много лекомислено решиха, че нещата някак си от само себе си ще се наредят. Те всъщност изобщо не бяха подготвени за тези промени и донякъде не ги и желаеха особено, тъй като усещаха, че добре подрената им къщичка ще се разбърка. Смятам, че в това лекомислие се крият голяма част от проблемите, които имаме сега в Европа.

Алек Попов, писател: Проблемът на Европа е в лекомислието, че Източният блок ще се оправи от самосебе си© Надежда Чипева, CIO

  Не бяха оценени истинските размери наследството от тези тоталитарни режими, който бяха държали в клещите си половин Европа почти половин век, а в случая с Русия – още по-дълго. Нахвърлиха се на икономиката, съвсем не безкористно при това, без да се държи сметка за психологията на този сложен преход. Хората, и без това травмирани, бяха хвърлени без всякаква подготовка на пазарните стихии и оставени да се оправят кой както може. Отсъстваше оня дух на солидарност и взаимопомощ, който въздигна Западна Европа от руините на Втората световна. Само си спомнете унизителните визови ограничения, с които цяло десетилетие тормозеха Източна Европа. Но дори сега, това крехко и трудно постигнато единство често се поставя на карта заради утопични и нереалистични очаквания към тази част от континента, която по силата на историческите обстоятелства е крайно скептична към всякакви форми на социално инженерство. А всъщност няма нищо по-важно от това единството на Европа да се съхрани и да се развие – достатъчно сложна задача сама по себе си.

Според писателя Алек Попов какви са верните ходове на нас като общество, пък и на нас като европейци, в тази ситуация?

- Аз съм против крайностите, освен може би в изкуството. Крайностите, както твърди мастер Йода, ни тласкат към тъмната страна. Ключът е в разбирането за границите на човешката природа, за онова, което е присъщо на човека. Да не се проектират върху тази природа неща, които са непосилни за човека, както беше и по време на комунизма. У хората има естествено заложен импулси за солидарност, за взаимопомощ, за състрадание – качества, които по-скоро се асоциират с лявото. Обаче човек трябва да знае, че тези неща имат предел и когато се пренавие пружината, се стига тяхното отрицание.

Същото важи и за духа на конкуренцията, предприемачеството, свободната инициатива. Сами по себе си положителни качества, които се разполагат в консервативния спектър от ценности. Но те също, доведени до крайност, пораждат уродливи резултати. Експлоатация, безумна алчност, крайна комерсиализация – неща дълбоко деструктивни за всяко общество. Така че балансът е много важен. И да не се очакват от хората чудеса. Нито всички могат да станат предпиемачи, нито е нужно. Правовата държава е най-важният регултор на отношенията между хората. Защото тя брани достойнството и на най-слабите.

Кои от маркерите на живота на онова общество, от 50-те и 60-те, са живи и днес?

- Много са. Тази епоха не е чак толкова далечна и редица неща, които сега приемаме за даденост са измислени още тогава. За мен един от най-ярките естетическите маркери на тази епоха е комикс-културата, поп-арта, чийто възход започва още от 30-те. Всички супергерои, които сега познаваме, в по-голямата част, са създадени в края на 30-те и 40-те години. Войната със своята динамика, героика и машнария създава идеална среда за развитието на този жанр. Неслучайно това време се нарича „Златния век“ на комиксите.

Неслучайно и сестри Палавееви четат комикси…

- Може и да не ви се вярва, но през 30-те години в България е имало комикси. Преди войната България е била сравнително отворена страна и не е била чужда на всички съвременни тенденции в изкуството и културата, включително в поп-културата. Така че българските комикси не започват с „Дъга“, а много по-отдавна, просто е имало един дълъг период на изолоция, едно брутално откъсване на България от модерността и най-вече от полулярната масова култура, която се възприема като заплаха за властващата идеология. Това оставя голяма празнота в българското съзнание, която се усеща и до днес.

Да се върнем към хумора в историята за сестри Палавееви, където бобът се оказва по-силен от идеала.

- В тази книга високото и ниското често разменят местата си, което е базисен елемент от карнавалната култура тук, на Балканите, а и не само тук. За да разбере духът на Балканите, човек трябва да има сетива за това дионисиевско начало, което отправя едно потоянно предизвикателство към подредения свят на нормите и разума. Вакханалията и суматохата (по Радичков) тук дебнат зад всеки ъгъл. Битът наистина е силен и неговият първичен зов се смесва с гласа на идеала, приземява го, така да се каже, докакто идеалът отчаяно се мъчи да преодолее земната тяга. Във филмите на Рангел Вълчанов имаше много такива моменти, както и в най-добрите работи на Греорги Дюлгеров и Иван Андонов. Стратиев също беше цар на това смесване.

Според „Сестри Палавееви“ комунистическият идеал е по-слаб и от младата женска красота…

- Тези неща не са в противоречие. Няма идеал, който може да устои на красотата. Във във всяко революционно движение има силен еротичен заряд – самата революция е своеобразен афродизиак. Много често любовта към някое момиче или момче става причина младите хора да се включат в борбата. Аз самият съм изпитвал такива трепети, дори казах на едно момиче преди много време, че събужда у мен „високи граждански чувства“. Тя остана безкрайно озадачена и впоследствие ме заряза в името на здравомислието. Във втората част на книгата тази еротична линия е силно развита. Разколебаването на идеалите и загубата на девствеността са някак органично преплетени.

Наред с развенчаването на героизма на партизанското движение тази литература не осъжда онези, които са избрали пътя на борбата от онова време. Разбира се, проявявате сардоничните си похвати върху тях. Но тези хора са носители, в крайна сметка на идеал. От дистанцията на времето той изглежда нелеп и несъстоятелен. Но какво бихте казали за него сам по себе си?

- Да ви призная избощо не съм си поставял за цел да развенчавам каквото и да е. Това са така наречените „collateral damages“, странични щети, свързани по-скоро с моя нетрадиционен поглед към историята. Не можеш да отделиш идеите от хората, които ги изповядват.

В този смисъл книгата е напълно лишена от морализаторски патос. В нея не се раздават исторически присъди, не и директно, това не е целта на този разказ, на изкуството, според мен. Романът се развива на исторически фон, но целта в крайна сметка целта е да разкаже една необикновена история по най-увлекателен начин. През него четем и историята.

Личният героизъм, личните качества, смелостта, честността, достойнството – това са неща, които никой не може да отнеме на никого. Аз просто махам целофана на идеологическото лустро, за да изпъкне парадоксът на човешката природа, в която трагичното и комично са тясно приплетени. Защото от двете страни на конфликта стоят живи хора, с положителните си и отрицателните си страни. Храбростта, например, е универсално качество, отвъд идеологиите. Както и предателството не е запазена марка само на „лошите“. Пропагандата и фалшът всъщност посягат на човешкото достойнство, а не иронията или сатирата. Книгата по естествен начин подкопава пропагандните клишета, които се използват за манипулиране на хората, за манипулиране на историята, за цели които нямат нищо общо с истината и човешкото добруване.

Кои според вас са опасните идеологии днес?

- Във всяка идеологиия има зрънце на тоталитаризъм, от което могат да израснат отровни плодове. Крайностите са свързани и обикновено се пораждат една от друга. Крайният национализъм често идва като реакция на крайния прогресизъм, който с утопичните си проекции върви срещу човека по същия начин, както и комунизма. Абстрактната любов към човечеството не може да бъде алтернатива на естествения патриотизъм, формиран през вековете и нормалното чувство за самосъхранение на общността. От друга страна идентичностите се променят, а понякога се оказват и съвсем илюзорни – онова, което лежи отдолу най-често се оказва общо за всички хора.

Трябва да има баланс в тези неща, но това е въпрос на фина настройка, която дори най-цивилизованите общества не са постигнали. Защото винаги е по-лесно да се виждат нещата в техните крайности. Така по-лесно се формрат послания, нещо от което политиците никога няма да се откажат. Но популистките дрънканици са едно, съвсем друго е как ще постъпи конкретния човек в мигове на труден екзистенциален избор. И това е свързано много повече със съвестта, отколкото с идеологията. Съвестта винаги върви срещу догмите.

Животът в режим на идеология произвежда абсурд. И хумор в случая с вашата литература. Но животът в режим на идеология има и функцията да обещава светло бъдеще. Доколо днес имаме нужда от подобни утопии?

- Абе, всички ти предлагат светло бъдеще, няма значение от идеологията – фашистка, комунистическа или корпоративна. Тоталният контрол обикновено върви в комбинация със светлото бъдеще. В реда на нещата е хората да се стремят към по-съвършена организация на живота. Но идеята за светлото бъдеще, опитът да се подмени индивидуалния човешки стремеж към щастие със ситуация на масово радостно блеене, винаги водят до големи катастрофи.

Колкото по-прости цели имат хората, толкова са по-постижими. Например да подобрят жизнената си среда. С малки стъпки животът става по-добър. А не с някакви глобални планове за всеобщо щастие, които са толкова мъгляви, че пречат да се види онова, което действително може да се направи. Макар че никога не трябва да се пренебрегва и деструктивната страна на човека. Всичко е там, в него. И доброто, и злото. Няма просто идеи без хора. Аз не споделям платоническото схващание, че има някаква идея, видиш ли много чиста, блести като слънце, но попадне ли в ръчичките на хората, се омърсява и започва да произвежда нещастия и мизерия. Ако една идея не работи на практика, значи нещо в нея самата е сбъркано.

До какви читатели искате да достигне историята за сестри Палавееви?

- Двата тома оформят нещо като трагикомична сага за съдбата на две момичета, попаднали във водовъртежа на 40-те и 50-те години. Това е четиво, достъпно за много широк кръг от читатели. Онези, които са наясно с миналото и имат опит от това време, безспорно ще достигнат всички нива на книгата. Но тя е предназначена и за съвсем млади хора, без исторически опит. В нея постоянно се случват разни неща, тя е смешна и събужда интерес към епохата. Романът е базиран на сериозни проучвания. Открехва много врати, а оттук нататък всеки може да научи и нещо повече, ако реши да отвори документалните източници, които са налични. Това е една универсална история, разказана без излишно морализаторство и добра отправна точка за любознателния читател. По едно време си мислех дори да приложа речник в края на романа, но прецених, че това не е нужно във века на „Гугъл“ и интернет. Аз самият конструирах тази книга по този начин – с много ровене за детайлите, трупайки планини от информация, от която реално съм използвал понякога само някой щрих, за да дам на читателят автентично усещане за епохота. Общо взето съм щадял времето му и гледах да не го затрупвам с излишни подробности и описания.

Какво развитие предвиждате за втората част на книгата – постановка, филм може би?

- В романа е заложена много драматургия и няма нищо по-естествено от това да поме пътя си към сцената и екрана. Но кога точно? Все пак, това са колективни изкуства, в тях на автора е отредена по-скромна роля, отколкото предполагате./dnevnik.bg/

No comments yet... Be the first to leave a reply!