syedinena_bylgaria_-_litografia_na_n-pavlovich      Целта е България да е васална на Русия, без пълен контрол върху армията си, без собствена външна политика, без сама да решава бъдещето на Търновската конституци    Първа част

Доц. Стефан Дечев

Отново е 6 септември. От точно 20 години този ден се отбелязва като официален празник. Ще се говори в медиите за този велик акт, за постигнатото тогава „единение“. Ще се поднасят венци и цветя на паметни места. Ще се откриват изложби. Оркестри ще изнасят празнични концерти.       Модни станаха напоследък и възстановките на паметните събития. Няма да се мине и без тържествената заря-проверка. Ала вероятно отново ще остане скрито, че случилото се на 6 септември 1885 г. е една победа на част от българската политическа класа и княз Александър I Батенберг над „Задкулисието“ диктувало през последните няколко години политическия живот както в Княжеството, така и в Източна Румелия. Под „Задкулисие“, в случая, разбирам онази скрита власт, която действа от руския царски двор, Азиатския департамент в Петербург, руското дипломатическо агентство  в София и руското консулство в Пловдив. Тази задкулисна власт сваля в годините преди 6 сепетември 1885 г. правителства; подпомага опозиционни кампании; допуска поставянето на политически дебат на теми, които не възнамерява да решава никога, но биха могли да спомогнат за постигане на нейните цели; определя дневния ред на Народното събрание, кои закони да бъдат гласувани и кои теми да не се разискват; представя се за защитник на Търновската конституция, след като в действителност се застъпва за нейното изменение; злоупотребява с популярната идея за Съединение, без да има никакво намерение да го осъществява. На следващите редове се надявам да обясня защо твърдя, че Съединението и неговото утвърждаване представлява победа над волята на това „Задкулисие“. За целта е нужно да се зaвърнем поне към първите месеци на 1883 г. и да проследим онова, което се случва както в Княжество България, така и в Източна Румелия. Как стана така, че и двете през 1884-1885 г. са заклещени в параметрите на своята политика от това „Задкулисие“, което контролира властта и окончателното вземане на решения

по определени въпроси, като създава една фалшива видимост за политически живот, политически дебат и разногласия между политически актьори при предварително зададени параметри на простиране на тяхната политика и възможни реални политически действия.

Консерваторите срещу руските генерали

От юни 1882 г., във времето на режима на пълномощията, в Княжество България е съставено ново правителство, в което участват руски генерали и българи консерватори. Ген. Леонид Соболев заема постовете на премиер и министър на вътрешните работи. Ген. Александър Каулбарс е военен министър. Останалите министерства се разпределят както следва  – на външните работи д-р Георги Вълкович, на просвещението Георги Теохаров, на финансите Григор Начович, на правосъдието Димитър Греков. Още в следващите месеци политиката на двамата руски генерали води до техен конфликт с българските политици консерватори, който към края на 1882 и началото на 1883 г. се засилва още повече. Отначало конфликтът идва около толерираната от генералите, създадена по руски образец и командвана от руски офицери институция на драгуните (военна жандармерия), ненавиждана от населението. Нея пълномощенското и доминирано от консерватори Трето Обикновено народно събрание отказва да кредитира, като желае да отпусне бюджет единствено за полиция към МВР. Консерваторите отхвърлят също и идеята на ген. Соболев запасния или резервен фонд на Княжеството (образуван още по времето на руското окупационно управление през 1878-79 г.) да се използва за изплащане на т. нар. „окупационен дълг“ на България към Русия. Ген. Соболев възнамерява да го прехвърли в някоя руска банка (без разрешение на самото Трето Обикновено Народно събрание) като гаранция за лихвите по заем, сключен за постройка на мечтаната от него ж.п. линия София-Русе. Тодор Бурмов дори тръгва да носи фонда в Петербург, но телеграма на княз Александър I, предупреден от консерваторите в кабинета за готвеното, го спира. Освен това, ген. Соболев се стреми да използва споменатия окупационен дълг, изчислен на 50 млн. франка, за развитие на руско-българска търговия и руски училища в България, отново без одобрението на българския парламент. Към тези разногласия в началото на 1883 г. при заседанията на Народното събрание се прибавя и въпросът за разликата в заплащането в  армията на българските и руските офицери.
В края на февруари 1883 г., поради споменатите вече редица конфликти с руските генерали, консерваторите в правителството подават оставки. Новият Министерски съвет се създава на 3 март 1883 г., като на практика с него пълномощията вече преминават в ръцете на ген. Соболев. В кабинета са още ген. Ал. Каулбарс, като военен министър и руския княз Хилков, като министър на общите сгради, земеделието и търговията. Другите министерства са оставени без министри, а с временно управляващи – на финансите Т. Бурмов, на правосъдието Г. Теохаров; на външните работи К. Цанков; на просвещението Д. Агура. Правителството е съставено така въпреки изричната забрана на Търновската конституция чужди поданици да бъдат министри, освен военния. Както изтъква и Симеон Радев за месеците след оставката на консерваторите: „Цялата държавна власт в княжеството минаваше сега в руски ръце ….“

Генералското управление – откритата „Задунайска губерния“

Какво представлява генералското управление? На 22 март 1883 г. не някой друг, а самите консервативни политически дейци Д. Греков, Гр. Начович и К. Стоилов, в обширен доклад до княз Александър I, заявяват, че „генералите искат да въведат в страната едно управление по руски образец, с чиновници, възпитани в руските традиции, че те имат намерение да пристъпят към постройката на проектираните железници, без да искат разрешение от камарата и като употребят за това запасния фонд, който се намира сега в държавното съкровище; а песимисти отиват дотам, че почват да твърдят, какво генералите искат да обърнат България в руска провинция или поне мислили да свалят Ваше височество от българския престол.“ За да бъде изразено надмощието на руските поданици в правителството е достатъчно да изтъкнем, че от годишен бюджет на Княжеството за 1883 г. в размер на 31 502 427 лв., цели 21 048 921 лв. се контролират от министри руски поданици и техните три министерства  – на вътрешните работи, на войната, както и това на общите сгради, земеделието и търговията. Нещо повече. Времето от март до септември 1883  г. се характеризира и с една ясно очертана политическа тенденция за русификация на Княжеството. В нарушение на Търновската конституция във войската се използват вече обръщенията „благородие“, „високоблагородие“, „превъзходителство“. Официално в армията са въведени дори и телесни наказания. Командите в нея също са на руски език. Той се явява и единственият език на обучение във Военното училище в София. Русификацията е особено видна на страниците на излизащия от 18 януари до 17 октомври 1883 г. в. „Балкан“, на практика орган на правителството на ген. Соболев. Негов редактор е руският журналист Молчанов, кореспондент на руския в. „Новое время“ в София. Ръководи го още и А. Щеглов, шурей на самия Соболев и негов секретар. Вестникът се поддържа от българското държавно съкровище и плаща много добри хонорари. Официалният редактор българинът Илия Георгов си позволява да осъжда Княжеството задето се стреми да развива българска научна литература, като дори намира стремежа към българска национална култура за неприемлив. Той пише: „Единствената помощ за да запазим своята висша славянска народност, идеал, към който трябва да се стреми всеки славянски патриот, било чех, било поляк, сърбин или българин, е да приемем руския език за литературен и учебен в специалните ни училища.“ Ето защо по този повод С. Радев отбелязва: „Порусяването на българската интелигенция като единственото средство за закрепването на руското господство в княжеството, това бе далечния план на Соболева.“ Когато политици и общественици като Захари Стоянов плашат след Съединението от 6 септември 1885 г. и детронацията на княз Александър I от 9 август 1886 г., както и през следващите години със „Задунайска губерния“, те имат предвид и реалността именно на тези месеци през 1883 г., в които България е управлявана от руските генерали Соболев и Каулбарс.

Консерваторско-либералска коалиция срещу руските генерали

Проблемът в тези месеци е, че редица либерали все още пазят неприязненото си отношение към консерваторите заради установяването на режима на пълномощията през 1881 г. Те все още разчитат на руските генерали в борбата им срещу политическите си противници и за възстановяването на Търновска конституция. Всъщност, през лятото на 1883 г. в Петербург одобряват линията на ген. Соболев за нов Органически устав. В същото време силите в Консервативната и Либералната партия, които гледат с недоверие на руската политика са все още слаби. А и младият княз Александър също се страхува все още да заложи изцяло на тях.
И все пак руското господство и страхът от русификация явно стават толкова силни, че довеждат и до опити на княза, самите консерватори (Д. Греков, К. Стоилов, Гр. Начович и др.) и умерени либерали около Др. Цанков и Марко Балабанов за противодействие на генералското управление. Точно това състояние на България води и до изграждане на обща позиция между тях. Не без насърчението на княза Начович и Цанков започват преговори за коалиционно правителство с равен брой министри либерали и консерватори. Постепенно Др. Цанков узрява за идеята, че консерваторите по-лесно ще се примирят с Търновската конституция, отколкото руските генерали.
Но „Задкулисието“ на властта в България представлявано от руския цар Александър III, руския външен министър Николай Гирс, Азиатския департамент в Петербург, руското дипломатическо агентство в София и  руското консулство в Пловдив изгражда цяла схема, която е обрамчила всички институции. Ето защо нейното демонтиране може да се извърши единствено много внимателно и от самите институции на режима на пълномощията, със съдействието на политици отдадени на този режим в миналото и сега. През лятото на 1883 г., с одобрението на завръщащия се от Русия княз Александър I, консерваторът К. Стоилов от Виена инструктира Гр. Начович да подготви в близко време един специален документ, в който да се изложат закононарушенията извършвани от правителството на двамата руски генерали. На 13 юли, ден след завръщането си в София, Батенберг връчва на подпредседателя на Държавния съвет Никола Михайловски текста изготвен от Начович и на практика одобрен от княза.
На 16 юли 1883 г. консерваторският Държавен съвет излиза с доклад до княза (същият поръчан от княза и изготвен от Начович), който е връчен от подпредседателя му Никола Михайловски. Докладът открито констатира нарушение на законите от правителството на генералите; критикува назначаването на чужденци на длъжности, за които има подготвени българи; игнорирането на българския княз; непрестанното назначаване на руски офицери; идеята за пренасяне на резервния фонд в Русия. Крайното искане е бъдещото правителство да е съставено само от българи, „поданици на Ваше височество“. Критиката срещу руски поданици и офицери е толкова стряскаща за тогавашна все още раболепна българска политическа класа, че 5 души от Държавния съвет подписват документа с особено мнение.
В този момент се осъществяват и контактите на национална основа между противпоставящите се на руското генералско управление консерватори и умерени либерали около Др. Цанков. Те минават през посредничеството на Тодор Икономов, който съвсем неслучайно, отново малко след завръщането на княза в София и твърде вероятно с негово нашепване, заминава при Цанков във Враца.
Но „Задкулисието“ има съвсем други планове. На 12 август 1883 г. в София пристига специалният пратеник на руския император А. С. Йонин, който съобщава на княза категоричните искания на Петербург за дневния ред на предстоящата сесия на Третото обикновено народно събрание. Той трябва да включва въпросите за ж.п. конвенцията, конвенцията за окупационния дълг, бюджетът на Княжеството. И задължително нищо друго. Настоява се също двамата руски генерали управляващи България да запазят постовете си. „Задкулсието“  предвижда да се назначи комисия, която да изработи важния за него проект за изменение на Търновската конституция. Като се основава на инициираното и от самия него съглашение между Др. Цанков и Гр. Начович, князът се противопоставя, а „Задкулисието“ никога няма да го забрави.
Стига се и до сложни комбинации, при които княз, консерватори и либерали просто „изиграват“ генералите. На 30 август 1883 г. е публикуван донесения от А.С. Йонин в София манифест. На следващия ден князът назначава 13-членна комисия от либерали и консерватори, която да изработи проект за изменение на конституцията. Фактически манифестът разкрива, че „Задкулисието“ желае да се премине към изработване на нова конституция, а другото е било просто заиграване чрез Соболев и Йонин с намиращите се в опозиция либерали срещу отдавна своенравните консерватори. Разминаването между манифестът, донесен от Петербург, и щедрите преди него предварителни обещания на А.С. Йонин е пръв удар на княза и хората около него срещу „Задкулисието“, доколкото компрометира генералите пред общественото мнение.
На 2 септември 1883 г. се свиква сесия на Третото обикновено народно събрание. Уволнен е от длъжност управляващият Министерство на правосъдието Г. Теохаров, един от най-близките хора на министър-председателя ген. Л. Соболев. Същата е съдбата и на председателя на Върховния касационен съд П. Стаматов, отново изключително приближен на премиера Соболев. Явно демонтирането на задкулисната власт минава първо през съда. Много уволнени след 3 март 1883 г. чиновници още през август са отново възстановени по местата си. Митрополит Симеон, който е председател на парламента демонстративно подава оставка за да покаже с това, че е против завръщането отново на ген. Соболев в страната след посещението му в Русия. В тези действия на княза, които той прави всичко възможно да не изглеждат като открито предизвикателство спрямо Петербург и „Задкулисието“, се усеща напипване на желанието за елементарен български суверенитет, и у консерватори, и у либерали. Все още обаче на този етап има склонност на Русия да се отстъпи не само военното, но и външното министерство и външната политика, само и само да няма намеса във вътрешната. Изобщо през лятото и есента на 1883 г. се намираме на стадий на развитие на българския политически живот и Княжество България, когато все още по никакъв начин сред българската политическа класа не е узрял въпросът за самостоятелна българска външна политика. Когато след 3 март 1883 г. П. Р. Славейков от Източна Румелия сам разглежда създаването на самостоятелно правителство на руските генерали като „нов преврат“ и се обявява открито срещу него, той все пак заявява, че няма нищо против Русия „да води външната ни политика ако имаме такава.“ В началото на 1885 г., когато либералите на П. Каравелов и П. Р. Славейков са вече управляваща партия, подобна мисъл можем да срещнем и в правителствения официоз „Търновска конституция“: „Външна политика не гоним, нито можем да гоним, предоставяме я на тези, които са ни дали политически живот, но за вътрешната ни управа нека ни прощава и самата наша освободителка, че сме й казвали и ако пак й кажем, че не би желали и не желаем да сме под ничие давление.“
От Петербург в края на август и началото на септември 1883 г. са категорични, че не може българско Народно събрание да гласува недоверие на министри, които са руски поданици. Насърчени обаче отново от монарха в късното лято на 1883 г. консерваторите и либералите на Др. Цанков стигат до сделка в името на отечеството и освобождаването от опекунството на генералите. От една страна, либералите и Др. Цанков признават пълномощенското Трето ОНС за законно, а консерваторите поемат ангажимента самото Трето ОНС да изходатайства пред държавния глава за възстановяване на Търновската конституция. След това споразумение Йонин разбира, че е изигран. От Петербург обаче явно решават да отстъпят с генералите, като си оставят възможността да действат задкулисно и осланяйки се на зададените вече строги параметри за следващите три години. На практика с прекратяването на видимата „Задунайска губерния“, остава задкулисната.
Това довежда до оставката на Соболев и Каулбарс и създаването на 7 септември 1883 г. на ново коалиционно правителство от умерени либерали и консерватори начело с Др. Цанков. В неговия състав влизат като председател на Министерския съвет и министър на вътрешните работи Др. Цанков; както и министър на финансите Гр. Начович; министър на външните работи М. Балабанов; министър на общите сгради, земеделието и търговията Т. Икономов; на просвещението Димитър Моллов; на правосъдието К. Стоилов. Ала инерцията в руската политика от генералското управление е толкова силна, че неравноправното третиране на България продължава и по-късно.

След режима на руските генерали – Задкулисната „Задунайска губерния“

Още през лятото на 1883 г. князът изпраща за дипломатически агент в руската столица д-р Константин Стоилов. При това щедро и вероятно реалистично предлага чрез него на Русия неин контрол освен върху Военното, и върху Външното министерство на България, с единствено условие Петербург да не се меси повече във вътрешните работи на страната. Руските фактори обаче отказват да приемат Стоилов като дипломат на друга държава. С това ясно дават да се разбере, че проблемът не е само в руските генерали, които управляват в България, а в официална Русия, която не приема Княжеството като напълно отделна и самостоятелна държава.
Проблеми се създават и за младите български офицери, които при кариерно израстване се изпращат задължително да служат в Русия. По този повод С. Радев пише: „Националното самолюбие на младите български военни бе силно накърнено от тоя монопол, който ги поставяше да избират между своята народност и кариерата си, тъй като Каулбарс им бе заявил, че който от тях бъде повишен, ще трябва да отиде да служи в Русия, уж за да възприеме традициите и военния дух на руската армия; в действителност, за да се претопи в огромната маса на руското офицерство.“ Ана Карима си спомня и след години крещенето на нейния брат офицер тогава: „Ние не сме техни слуги, не сме!“
През есента на 1883 г. Петербург изразява нежеланието си да преговаря с изпратения от княз Александър I ген. Лесовой, в явен опит да се унизи княза и България. Нещо повече. Новият военен министър на България ген. Редигер изважда кап. Ползиков от личната свита на княза, без да му съобщи за това. Посланието отново е ясно – Русия ще продължи да назначава и уволнява руски офицери в България, без да се съобразява с княза и правителството в София. Към септември и октомври 1883 г. дори става видимо, че Петербург поставя въпроса за свалянето на княза, като императорският пратеник А.С. Йонин заплашва с изтеглянето на руските офицери или с руска окупация. На практика през есента на 1883 г. в Петербург окончателно се оформя идеята за нежелателното оставане на княза на престола в София и отстраняването му е само въпрос на време. Единствено в началото не се приемат внушенията на Йонин за детронация на княза и дори окупиране на Княжеството от руски войски. Но това решение на „Задкулисието“, както ще се уверим, ще е един ден шанса за българското Съединение.
Показателно е също, че и към ноември 1883 г. от 28 души работещи във Военното министерство в София, нито един не е български поданик. Българският военен министър продължава да се назначава от руския император. Руските офицери в България не се подчиняват на българския княз, а на императора в Петербург и руския военен министър в София. Самото Военно министерство също не се намира под контрола на българското Народно събрание, което няма дума при разглеждане на неговия бюджет.
На 29 октомври 1883 г. славянофилът М. Катков,  – твърде показателно и видимо неслучайно едва след като преди това е приет лично от царя Александър III,  – лансира на страниците на в. „Московские ведомости“ идеята България да има просто един управител, подобно на княз Алеко Богориди в Източна Румелия, да бъде „република под контрола на Русия“. През есента на 1883 г., в качеството си на царски пратеник, Николай Калубарс настоява връзката между руските офицери в България и императора в Петербург да се осъществява не чрез княза, а направо през военния министър, който е руски поданик. И въпреки сключената военна конвенция, в която са взети под внимание някои искания на София, Петербург открито демонстрира, че няма никакви намерения да я спазва. От там назначават М. Кантакузин за нов български военен министър, без съгласието на княза, като последният дори не протестира. Русия отказва и сключването на търговски договор с България.
И след края на управлението на руските генерали, отново руско „Задкулисие“ контролира основните параметри на българската политика. Твърде важно е да се изтъкне, че самият манифест от 6 септември 1883 г. за възстановяване на Търновската конституция е публикуван едва след поет ангажимент пред Русия, че основният закон предстои да се промени в консервативен дух. Ангажименти към „Задкулисието“ са поети и по предстоящата сесия на парламента, свързани все с непопулярни пред общественото мнение в страната действия, които ще удовлетворят „Задкулисието“, но ще компрометират управляващите политици. Още  на 16 юни 1883 г. Кирияк Цанков е подписал по нареждане пак на ген. Соболев конвенция с руския външен министър Николай Гирс за изплащане на окупационния дълг в размер от 25 млн. лева за срок от 12 години. Още пък при съставянето на новото коалиционно правителство на Др. Цанков през септември 1883 г. към руските генерали и Петербург е поет ангажимент сесията на парламента да гласува освен конвенцията за окупационния дълг с Русия, още и за построяването на ж.п. линията Цариброд-Вакарел. Русия поема проекта поради външнополитически съображения, за да подчертае лоялността си към Съюза на тримата императори, в който е с Австро-Унгария и Германия (изоставяйки проектите София-Русе и София-Свищов). Тези два пункта са изрични условия на генералите и Йонин от 6 и 7 септември 1883 г. за да се съгласят със съставянето на новото правителство на Др. Цанков, без тяхно участие. То пък не би се съставило при тяхно открито противопоставяне, както и от Петербург. Самото обществено мнение в Княжеството е срещу двете конвенции, както железопътната, така и тази за окупационния дълг. Ето защо спорно в самото Трето обикновено народно събрание за двете конвенции е гласувано едновременно, с неубедителния мотив, че те са внесени от една и съща парламентарна комисия. Ала „Задкулисието“ чрез в. „Балкан“ и в. „Съзнание“ атакува открито след това самото подписване на „австрийската конвенцията за железниците“ с цел да дискредитира правителството на Цанков, без да се съобщи, че гласуването е наложено от самия ген. Соболев. После през 1884 г. не много коректно и сам П. Каравелов ще атакува Др. Цанков за тези две конвенции, прекрасно знаейки, че са рожба на задкулисната власт.
Правителството на Цанков търси в месеците до декември максимално отстояване на суверенитета на България, но без конфронтация със „Задкулисието“. Самото то, както сам цар Александър III застават есента на 1883 г. на позицията да не се променя нищо в статута на руските офицери и да не се приспособява ситуацията им към тази на чл. 11 на Търновската конституция, съгласно който князът е главнокомандуващ. Както вече се спомена, ясно е, че от септември и октомври 1883 г. около Военния въпрос „Задкулисието“ (да припомним отново – царя, Азиатския департамент и руското дипломатическо агентство в София) вече са решили съдбата на княза, но бавят и търсят компромис. „Задкулисието“ иска формално васалната според Берлинския договор България на Турция да бъде фактически васална на Русия, без пълен контрол върху армията си, без собствена външна политика, без  сама да решава бъдещето на Търновската конституция. На срещата си с външния министър Гирс М. Балабанов като външен министър поема ангажимента пред „Задкулисието“ да се направят конкретни стъпки към бъдещето изменение на Търновската конституция, с което са принудени да се съгласят и княза, и Цанков.
Ето защо когато за удовлетворяване на общественото мнение с указ от 9 ноември 1883 г. е закрит като институция пълномощенския Държавен съвет, остава скрито за публиката, че само след месец ще се приеме закон, който ще направи промените в Търновската конституция неизбежни. И този непопулярен закон, поискан от „Задкулисието“ е приет (подобно на конвенцията за окупационни дълг и железопътната конвенция) на 5 декември 1883 г. от пълномощенското Трето Обикновено Народно събрание при странни обстоятелства. Той е внесен в парламента на 5 декември 1883 г. без никакво предварително оповестяване в дневния ред. По този начин либералите, които са против отсъстват от заседанието. Самото заседание е обявено за закрито и цялата публика е помолена да напусне залата. След много бурни дебати от 43 народни представители 37 гласуват „за“. Предвиждат се в бъдеще две камари, като втората камара ще има законодателни и административни права. Предвиждат се още имуществен ценз за депутатите; народно представителство без контрол върху изпълнителната власт; особен закон за печат и събрания; разрешаване на ордени и др. По този начин дори и на 25 декември 1883 г., когато князът се отрича от режима на пълномощията, ангажиментът пред „Задкулисието“ след 3 години конституцията да се измени от едно ново Велико народно събрание остава напълно в сила. Въпросът обаче някак се претупва и остава скрит за публиката.
Това не пречи през есента на 1883 г. на генералският в. „Балкан“ да поддържа на думи подарената от Царя-Освободител Търновска конституция. Голяма част от Либералната партия е през есента на 1883 г. наистина против измененията в Търновската конституция, като и сам Др. Цанков в този момент също клони към това мнение. Самият княз и консерваторите от една страна по собствено убеждение, но от друга и за да угодят на официалната линия на Петербург са за изменение на конституцията. Всъщност, парадоксалното през декември 1883 г. е, че и князът, и част от консерваторите, и либералите на Др. Цанков вярват, че задоволяването на тези исканията ще задоволи най-накрая „Задкулисието“, но това се оказват само илюзии. Иначе както казва Д. Греков през декември сякаш всички, включително и консерваторите са за конституцията и смятат, че просто в началото не е била прилагана. Резултатът от натиска на „Задкулисието“ е, че законът се приема, князът губи още от популярността си сред общественото мнение, а Др. Цанков е в немалка степен лишен от предишния си ореол на мъченик, без „Задкулисието“ или Русия да се изхабяват политически, доколкото натискът им остава скрит, а проблемите със „Задкулисието“ неназовани открито.
Перфектното функциониране на модела на задкулисно управление на България в тези месеци е и резултат от готовността на българските политици за постигане на вътрешнополитически цели и удар срещу политическите им противници да са склонни на действия в синхрон със „Задкулисието“. След съглашението между Гр. Начович и Др. Цанков през лятото на 1883 г. насочено срещу руските генерали, Стамболов, заедно с либералски политици като Н. Сукнаров, В. Радославов и групата около в. „Съзнание“, застъпва становището съществуващото правителство начело с ген. Соболев да остане и занапред. На либералското събрание в столицата, провело се в дома на Цанков на 9 август 1883 г., под влияние именно на Стамболов присъстващите твърдо настояват в предстоящото коалиционно правителство на всяка цена да остане ген. Соболев като министър-председател „без портфейл“, ген. Каулбарс да продължи да изпълнява функциите на военен министър, както и да не се върши нищо без знанието на самите руски генерали. Към есента и края на 1883 г. е налице кокетничене с руските генерали на либералската група около в. „Съзнание“, характерно дори и за поведението на Стамболов, и на завърналите се П. Каравелов и П. Р. Славейков, които иначе са за непокътната конституция и срещу коалиция с консерваторите.
Това отразява и продължаващата сила на руския фактор и несуверенността на страната, дори и след тръгването на руските генерали и подписването на военната конвенция, както и след създаването в началото на 1884 г. на едно на практика изцяло либералско правителство начело с Др. Цанков. Неслучайно един от министрите в него, Т. Икономов, свидетелства как и в първите месеци на 1884 г. при заседания на вече новия Министерски съвет, съображенията при разискване на някой въпрос от дневния ред обикновено били „какво ще каже Йонин, какво ще каже Кояндер.“ И това раболепие пред руското дипломатическо агентство води до охлаждане на отношенията с княза.
Властта на „Задкулисието“ видимо продължава. То оставя политическите актьори в страната взаимно да се изтощават, като те поемат към него изрични ангажименти и ги изпълняват с риск за собствения си престиж пред общественото мнение. То например не е против изборите за следващо Четвърто обикновено народно събрание в Княжеството да са още през пролетта на 1884 г., което е в угода на П. Каравелов и противиречи на искането на Цанков и консерваторите за провеждането им през есента. Основен лозунг на предизборната кампания на П. Каравелов през пролетта на 1884 г. е срещу закона от 5 декември 1883 г. за бъдещите изменения в конституцията. Той пък няма как да бъде отменен тъй като „Закулисието“ не би го позволило. Ала така кампанията за непокътната Търновска конституция се насочва срещу Цанков и консерваторите, макар самото „Задкулисие“ да е пожелало изменението й. Разбира се, и цанковисткият „Средец“ не се солидаризира с промените от 5 декември 1885 г., говори официално за непокътната Търновска конституция, но готвената от „Задкулисието“ реалност за бъдещето е друга. Дело на „Задкулисието“ е и окръжното на новия военен министър М. Кантакузин в навечерието на изборите военните командири да не помагат на администрацията, което е удар по Цанков. То пък е и ново нарушение на Търновската конституция, тъй като само правителството може да взема подобни решения.
Ето защо на 22 юни 1884 г., вече след изборите за Четвърто обикновено Народно събрание във Велико Търново се провежда събрание на либералите депутати и 86 от тях подписват протокол, с който се задължават да положат усилия за отмяна чрез законни средства на закона от 5 декември 1883 г. за изменение на конституцията. На 30 юни 1884 г. князът назначава ново правителство начело с П. Каравелов. Ала неслучайно още по време на събранието на либералите в Търново, по предложение на Ст. Стамболов, декларацията за отмяна на закона от 5 декември 1883 г. не е подписана от самия П. Каравелов и други водачи на партията за да си оставят така възможности за лавиране пред „Задкулисието“. Самият руски печат води в навечерието на сесията на парламента дори съвсем открита пропагандна кампания срещу конституцията и от него става ясна позицията на царя и „Задкулисието“. В тази атмосфера няма как князът и П. Каравелов като премиер да не се страхуват от един военен преврат. В резултат сесията на Четвъртото обикновено народно събрание не пристъпва към отмяна на закона от 5 декември 1883 г. Всичко това обяснява и по-сетнешната преориентация на Цанков и неговите хора – разбрали кой реално дава и взема властта в България – в края на 1884 г. към руската политика и волята на „Задкулисието“.
Сериозно стреснат премиерът П. Каравелов прави всякакви опити да омилостиви „Задкулисието“. Под натиск на руският дипломатически агент в София А. Кояндер, той уволнява Виктория Живкова (Вела Благоева) като държавен чиновник заради материал в „Современний показател“. Взема като цяло твърди мерки спрямо всякакви критики към официална Русия. Съвсем открито твърди, че България няма своя външна политика тъй като тя е  оставена на „Освободителката“. Но с така описаната горе картина голяма част от нашата общественост, та дори и по-тесни специалисти историци не са наясно. Защо това е така, си струва да се запитаме?

За Илчодимитровския режим на пълномощията и пълномощията на Илчо Димитров?

Всички тези развития по време на режима на пълномощията и най-вече управлението на руските генерали бяха проблем за българската историография до 10 ноември 1989 г., включително и по време на най-голямата й относителна либерализация. Ето защо в книгата си „Князът, конституцията и народа“, издадена през 1973 г., доайенът акад. Илчо Димитров е твърде неубедителен именно в представянето на този хронологически отрязък от режима на пълномощията. Той преднамерено скрива административната компетентност на редица консерватори, искрения им патриотизъм в редица случаи, честата безпринципност на редица либералски дейци, както и цялостната русификация на страната през 1883 г. При Ил. Димитров дори е налице едно манипулативно представяне в положителен знак на ген. Соболев, либералите и „руското влияние“ в страната (самото то е винаги подразбиращо се натоварено с позитивен смисъл) срещу „лошите“ княз и консерватори. Освен това, докато той нарича раболепничещата спрямо ген. Соболев група около в. „Съзнание“ просто „Либералната партия“, то тази на М. Балабанов са „русофоби“, които нямали влияние. За Ил. Димитров дори урежданото през 1883 г. от Л. Соболев и възложено на Т. Бурмов изпращане на златния фонд на Княжеството в Русия е наречено просто „една неразумна постъпка, която претърпя неуспех, но бе широко експлоатирана за агитация срещу правителството.“ Това съжаление на академика за провала на правителството на ген. Соболев, изначално положителния смисъл, който се влага в „руското влияние“, изначално „мръсните“ думи  „княз“ и „консерватори“, са все постоянни характеристики на изпълнения с причудливи пируети негов наратив. Текстът му е изпъстрен с „добрите намерения на Соболев“, „коварството на консерваторите“, „византийски хитрувания“, „неискреност и демагогия“, „двуличната игра на княза“ (а каква ли е тази на Соболев и А.С. Йонин) и редица други, демонстриращи видима тенденциозност. И всичко това по повод на опит на български политици да отвоюват страната си от чужди генерали, които държат в момента на практика цялата власт. Сякаш в реда на нещата е също според Ил. Димитров да се определя в Петербург какъв ще е дневният ред на сесията на парламента, без той да може да бъде променян. Нескрита е радостта му когато княз и консерватори са поставени натясно от Петербург, и то по въпроси видимо отнасящи се до елементарно уважение към някакъв що-годе български суверинитет, по вътрешнополитически въпроси. Освен това, с ред похвати Ил. Димитров се опитва да скрие как през 1883 г. твърде ясно се очертава патриотичен опит на консерваторите К. Стоилов и Гр. Начович да потърсят сближение с либералите за да избегнат превръщането на Княжеството от генералите в „руска провинция“. Ала точно подобни патриотични мотиви Ил. Димитров не вижда в техните действия. По нищо читателят не разбира, че от март до септември 1883 г. България е била като някаква „руска провинция“, а и че много решителни лостове за намеса на Петербург и руското дипломатическо агентство в София са запазени и след това. Димитров твърди съвсем невярно, че през есента на 1883 г. в руската политика се било оформило някакво разбиране как руските интереси в Княжеството трябвало да се защитават не с непосредствено участие в управлението на руски дейци, а чрез „двустранни спогодби на две еднакво независими държави“. Нищо по-далече от истината. Цялостно изложение е и ярък опит да се скрие руското „Задкулисие“, което и след режима на руските генерали задава параметри на българския политически живот. То е което налага гласуването на Законът за изменение на конституцията от 5 декември 1883 г. Ил. Димитров съвсем погрешно и манипулативно твърди, че „новото правителство“ на П. Каравелов било уж отменило едва ли не веднага след изборите през пролетта на 1884 г. този закон. Ала такова отменяне няма. Напротив – Петербург твърдо настоява за изпълнението му от едно бъдещо Велико народно събрание, което да се свика след 3 години и промени Търновската конституция. Тази манипулация на случващото се  видимо е възмутила още през 80-те историка Горан Тодоров, който преди години пръв обърна внимание на някои от тези проблеми.
Похватът на „Задкулисието“ е прост. Князът е „немец“, което значи слуга на Австро-Унгария. От там всяко негово действие в защита на един що-годе български суверенитет се представя като служене на Виена. Този похват ще бъде използван един ден и за компрометиране на Съединението. Този похват на „Задкулисието“ е втъкан и в гореспоменатия разказ на Ил. Димитров в „Князът, Конституцията и народът.“
Разбира се, тази пристрастност и манипулативност на разказа при Ил. Димитров, може би, не би била такъв голям проблем, ако не бяха през годините и институционалните му позиции, които му дават определени „пълномощия“ и спомагат за превръщането на неговия разказ в нещо като „каноничен“. Той се отразява и на други основни исторически издания и описания през 70-те и 80-те, та дори и след промените от 1989 г. Така например в седмия том на многотомната история  на БАН – появил се през 1991 г., но работен основно в края на 80-те – разглеждащият периода на генералите Стойчо Грънчаров е странно неубедителен. Ала тази му неубедителност в много голяма степен е предопределена от заклещващия наратив, който задава преди него Ил. Димитров, бидейки автор на предшестващата част посветена на управлението на либералите, както и автор на тогава (а и до днес) основната монография върху периода третиран от самия Ст. Грънчаров. Това личи в известна степен и при третиране на натрапения от Ил. Димитров възглед в историографията за споменатото вече отменяне от П. Каравелов чрез Четвъртото обикновено народно събрание на закона от 5 декември 1883 г. И макар в многотомната история Елена Стателова неслучайно изрично да отбелязва, че сесията не е отменила закона, тя изтъква като причина за това някакво желание да не се дразни княза. Ала всъщност истинската причина е да не се дразни самото „Задкулисие“. Защото както и тя самата споменава изрично, същият закон се очаква да влезе в сила през 1886 г.
Ето защо широки среди дори и сред професионалистите не са съвсем наясно със същината на режима на генералите, и онази задкулисна власт, която определя българската политика дори и след тяхното оттегляне от властта през септември 1883 г.
На евентуално възразяващите, че акад. Ил. Димитров е отдавна покойник, можем само да кажем, че в институциите занимаващи се с исторически изследвания и разпространение на исторически знания съществуват достатъчно „законни“, културологични, битови, кариерни и психологически механизми това да няма особено значение.
Ала ако в Княжеството „Задкулисието“ умело ползва популярния лозунг за непокътната Търновска конституция (знаейки прекрасно, че готви промяната й), то на юг си служи с популярната идея за Съединението (без да има каквито и да било намерения в обозримо бъдеще да я осъществява). На това предстои да се спра във втората част на този текст. Първа част

Доц. Стефан Дечев

Отново е 6 септември. От точно 20 години този ден се отбелязва като официален празник. Ще се говори в медиите за този велик акт, за постигнатото тогава „единение“. Ще се поднасят венци и цветя на паметни места. Ще се откриват изложби. Оркестри ще изнасят празнични концерти. Модни станаха напоследък и възстановките на паметните събития. Няма да се мине и без тържествената заря-проверка. Ала вероятно отново ще остане скрито, че случилото се на 6 септември 1885 г. е една победа на част от българската политическа класа и княз Александър I Батенберг над „Задкулисието“ диктувало през последните няколко години политическия живот както в Княжеството, така и в Източна Румелия. Под „Задкулисие“, в случая, разбирам онази скрита власт, която действа от руския царски двор, Азиатския департамент в Петербург, руското дипломатическо агентство  в София и руското консулство в Пловдив. Тази задкулисна власт сваля в годините преди 6 сепетември 1885 г. правителства; подпомага опозиционни кампании; допуска поставянето на политически дебат на теми, които не възнамерява да решава никога, но биха могли да спомогнат за постигане на нейните цели; определя дневния ред на Народното събрание, кои закони да бъдат гласувани и кои теми да не се разискват; представя се за защитник на Търновската конституция, след като в действителност се застъпва за нейното изменение; злоупотребява с популярната идея за Съединение, без да има никакво намерение да го осъществява. На следващите редове се надявам да обясня защо твърдя, че Съединението и неговото утвърждаване представлява победа над волята на това „Задкулисие“. За целта е нужно да се зaвърнем поне към първите месеци на 1883 г. и да проследим онова, което се случва както в Княжество България, така и в Източна Румелия. Как стана така, че и двете през 1884-1885 г. са заклещени в параметрите на своята политика от това „Задкулисие“, което контролира властта и окончателното вземане на решения

по определени въпроси, като създава една фалшива видимост за политически живот, политически дебат и разногласия между политически актьори при предварително зададени параметри на простиране на тяхната политика и възможни реални политически действия.

Консерваторите срещу руските генерали

От юни 1882 г., във времето на режима на пълномощията, в Княжество България е съставено ново правителство, в което участват руски генерали и българи консерватори. Ген. Леонид Соболев заема постовете на премиер и министър на вътрешните работи. Ген. Александър Каулбарс е военен министър. Останалите министерства се разпределят както следва  – на външните работи д-р Георги Вълкович, на просвещението Георги Теохаров, на финансите Григор Начович, на правосъдието Димитър Греков. Още в следващите месеци политиката на двамата руски генерали води до техен конфликт с българските политици консерватори, който към края на 1882 и началото на 1883 г. се засилва още повече. Отначало конфликтът идва около толерираната от генералите, създадена по руски образец и командвана от руски офицери институция на драгуните (военна жандармерия), ненавиждана от населението. Нея пълномощенското и доминирано от консерватори Трето Обикновено народно събрание отказва да кредитира, като желае да отпусне бюджет единствено за полиция към МВР. Консерваторите отхвърлят също и идеята на ген. Соболев запасния или резервен фонд на Княжеството (образуван още по времето на руското окупационно управление през 1878-79 г.) да се използва за изплащане на т. нар. „окупационен дълг“ на България към Русия. Ген. Соболев възнамерява да го прехвърли в някоя руска банка (без разрешение на самото Трето Обикновено Народно събрание) като гаранция за лихвите по заем, сключен за постройка на мечтаната от него ж.п. линия София-Русе. Тодор Бурмов дори тръгва да носи фонда в Петербург, но телеграма на княз Александър I, предупреден от консерваторите в кабинета за готвеното, го спира. Освен това, ген. Соболев се стреми да използва споменатия окупационен дълг, изчислен на 50 млн. франка, за развитие на руско-българска търговия и руски училища в България, отново без одобрението на българския парламент. Към тези разногласия в началото на 1883 г. при заседанията на Народното събрание се прибавя и въпросът за разликата в заплащането в  армията на българските и руските офицери.
В края на февруари 1883 г., поради споменатите вече редица конфликти с руските генерали, консерваторите в правителството подават оставки. Новият Министерски съвет се създава на 3 март 1883 г., като на практика с него пълномощията вече преминават в ръцете на ген. Соболев. В кабинета са още ген. Ал. Каулбарс, като военен министър и руския княз Хилков, като министър на общите сгради, земеделието и търговията. Другите министерства са оставени без министри, а с временно управляващи – на финансите Т. Бурмов, на правосъдието Г. Теохаров; на външните работи К. Цанков; на просвещението Д. Агура. Правителството е съставено така въпреки изричната забрана на Търновската конституция чужди поданици да бъдат министри, освен военния. Както изтъква и Симеон Радев за месеците след оставката на консерваторите: „Цялата държавна власт в княжеството минаваше сега в руски ръце ….“

Генералското управление – откритата „Задунайска губерния“

Какво представлява генералското управление? На 22 март 1883 г. не някой друг, а самите консервативни политически дейци Д. Греков, Гр. Начович и К. Стоилов, в обширен доклад до княз Александър I, заявяват, че „генералите искат да въведат в страната едно управление по руски образец, с чиновници, възпитани в руските традиции, че те имат намерение да пристъпят към постройката на проектираните железници, без да искат разрешение от камарата и като употребят за това запасния фонд, който се намира сега в държавното съкровище; а песимисти отиват дотам, че почват да твърдят, какво генералите искат да обърнат България в руска провинция или поне мислили да свалят Ваше височество от българския престол.“ За да бъде изразено надмощието на руските поданици в правителството е достатъчно да изтъкнем, че от годишен бюджет на Княжеството за 1883 г. в размер на 31 502 427 лв., цели 21 048 921 лв. се контролират от министри руски поданици и техните три министерства  – на вътрешните работи, на войната, както и това на общите сгради, земеделието и търговията. Нещо повече. Времето от март до септември 1883  г. се характеризира и с една ясно очертана политическа тенденция за русификация на Княжеството. В нарушение на Търновската конституция във войската се използват вече обръщенията „благородие“, „високоблагородие“, „превъзходителство“. Официално в армията са въведени дори и телесни наказания. Командите в нея също са на руски език. Той се явява и единственият език на обучение във Военното училище в София. Русификацията е особено видна на страниците на излизащия от 18 януари до 17 октомври 1883 г. в. „Балкан“, на практика орган на правителството на ген. Соболев. Негов редактор е руският журналист Молчанов, кореспондент на руския в. „Новое время“ в София. Ръководи го още и А. Щеглов, шурей на самия Соболев и негов секретар. Вестникът се поддържа от българското държавно съкровище и плаща много добри хонорари. Официалният редактор българинът Илия Георгов си позволява да осъжда Княжеството задето се стреми да развива българска научна литература, като дори намира стремежа към българска национална култура за неприемлив. Той пише: „Единствената помощ за да запазим своята висша славянска народност, идеал, към който трябва да се стреми всеки славянски патриот, било чех, било поляк, сърбин или българин, е да приемем руския език за литературен и учебен в специалните ни училища.“ Ето защо по този повод С. Радев отбелязва: „Порусяването на българската интелигенция като единственото средство за закрепването на руското господство в княжеството, това бе далечния план на Соболева.“ Когато политици и общественици като Захари Стоянов плашат след Съединението от 6 септември 1885 г. и детронацията на княз Александър I от 9 август 1886 г., както и през следващите години със „Задунайска губерния“, те имат предвид и реалността именно на тези месеци през 1883 г., в които България е управлявана от руските генерали Соболев и Каулбарс.

Консерваторско-либералска коалиция срещу руските генерали

Проблемът в тези месеци е, че редица либерали все още пазят неприязненото си отношение към консерваторите заради установяването на режима на пълномощията през 1881 г. Те все още разчитат на руските генерали в борбата им срещу политическите си противници и за възстановяването на Търновска конституция. Всъщност, през лятото на 1883 г. в Петербург одобряват линията на ген. Соболев за нов Органически устав. В същото време силите в Консервативната и Либералната партия, които гледат с недоверие на руската политика са все още слаби. А и младият княз Александър също се страхува все още да заложи изцяло на тях.
И все пак руското господство и страхът от русификация явно стават толкова силни, че довеждат и до опити на княза, самите консерватори (Д. Греков, К. Стоилов, Гр. Начович и др.) и умерени либерали около Др. Цанков и Марко Балабанов за противодействие на генералското управление. Точно това състояние на България води и до изграждане на обща позиция между тях. Не без насърчението на княза Начович и Цанков започват преговори за коалиционно правителство с равен брой министри либерали и консерватори. Постепенно Др. Цанков узрява за идеята, че консерваторите по-лесно ще се примирят с Търновската конституция, отколкото руските генерали.
Но „Задкулисието“ на властта в България представлявано от руския цар Александър III, руския външен министър Николай Гирс, Азиатския департамент в Петербург, руското дипломатическо агентство в София и  руското консулство в Пловдив изгражда цяла схема, която е обрамчила всички институции. Ето защо нейното демонтиране може да се извърши единствено много внимателно и от самите институции на режима на пълномощията, със съдействието на политици отдадени на този режим в миналото и сега. През лятото на 1883 г., с одобрението на завръщащия се от Русия княз Александър I, консерваторът К. Стоилов от Виена инструктира Гр. Начович да подготви в близко време един специален документ, в който да се изложат закононарушенията извършвани от правителството на двамата руски генерали. На 13 юли, ден след завръщането си в София, Батенберг връчва на подпредседателя на Държавния съвет Никола Михайловски текста изготвен от Начович и на практика одобрен от княза.
На 16 юли 1883 г. консерваторският Държавен съвет излиза с доклад до княза (същият поръчан от княза и изготвен от Начович), който е връчен от подпредседателя му Никола Михайловски. Докладът открито констатира нарушение на законите от правителството на генералите; критикува назначаването на чужденци на длъжности, за които има подготвени българи; игнорирането на българския княз; непрестанното назначаване на руски офицери; идеята за пренасяне на резервния фонд в Русия. Крайното искане е бъдещото правителство да е съставено само от българи, „поданици на Ваше височество“. Критиката срещу руски поданици и офицери е толкова стряскаща за тогавашна все още раболепна българска политическа класа, че 5 души от Държавния съвет подписват документа с особено мнение.
В този момент се осъществяват и контактите на национална основа между противпоставящите се на руското генералско управление консерватори и умерени либерали около Др. Цанков. Те минават през посредничеството на Тодор Икономов, който съвсем неслучайно, отново малко след завръщането на княза в София и твърде вероятно с негово нашепване, заминава при Цанков във Враца.
Но „Задкулисието“ има съвсем други планове. На 12 август 1883 г. в София пристига специалният пратеник на руския император А. С. Йонин, който съобщава на княза категоричните искания на Петербург за дневния ред на предстоящата сесия на Третото обикновено народно събрание. Той трябва да включва въпросите за ж.п. конвенцията, конвенцията за окупационния дълг, бюджетът на Княжеството. И задължително нищо друго. Настоява се също двамата руски генерали управляващи България да запазят постовете си. „Задкулсието“  предвижда да се назначи комисия, която да изработи важния за него проект за изменение на Търновската конституция. Като се основава на инициираното и от самия него съглашение между Др. Цанков и Гр. Начович, князът се противопоставя, а „Задкулисието“ никога няма да го забрави.
Стига се и до сложни комбинации, при които княз, консерватори и либерали просто „изиграват“ генералите. На 30 август 1883 г. е публикуван донесения от А.С. Йонин в София манифест. На следващия ден князът назначава 13-членна комисия от либерали и консерватори, която да изработи проект за изменение на конституцията. Фактически манифестът разкрива, че „Задкулисието“ желае да се премине към изработване на нова конституция, а другото е било просто заиграване чрез Соболев и Йонин с намиращите се в опозиция либерали срещу отдавна своенравните консерватори. Разминаването между манифестът, донесен от Петербург, и щедрите преди него предварителни обещания на А.С. Йонин е пръв удар на княза и хората около него срещу „Задкулисието“, доколкото компрометира генералите пред общественото мнение.
На 2 септември 1883 г. се свиква сесия на Третото обикновено народно събрание. Уволнен е от длъжност управляващият Министерство на правосъдието Г. Теохаров, един от най-близките хора на министър-председателя ген. Л. Соболев. Същата е съдбата и на председателя на Върховния касационен съд П. Стаматов, отново изключително приближен на премиера Соболев. Явно демонтирането на задкулисната власт минава първо през съда. Много уволнени след 3 март 1883 г. чиновници още през август са отново възстановени по местата си. Митрополит Симеон, който е председател на парламента демонстративно подава оставка за да покаже с това, че е против завръщането отново на ген. Соболев в страната след посещението му в Русия. В тези действия на княза, които той прави всичко възможно да не изглеждат като открито предизвикателство спрямо Петербург и „Задкулисието“, се усеща напипване на желанието за елементарен български суверенитет, и у консерватори, и у либерали. Все още обаче на този етап има склонност на Русия да се отстъпи не само военното, но и външното министерство и външната политика, само и само да няма намеса във вътрешната. Изобщо през лятото и есента на 1883 г. се намираме на стадий на развитие на българския политически живот и Княжество България, когато все още по никакъв начин сред българската политическа класа не е узрял въпросът за самостоятелна българска външна политика. Когато след 3 март 1883 г. П. Р. Славейков от Източна Румелия сам разглежда създаването на самостоятелно правителство на руските генерали като „нов преврат“ и се обявява открито срещу него, той все пак заявява, че няма нищо против Русия „да води външната ни политика ако имаме такава.“ В началото на 1885 г., когато либералите на П. Каравелов и П. Р. Славейков са вече управляваща партия, подобна мисъл можем да срещнем и в правителствения официоз „Търновска конституция“: „Външна политика не гоним, нито можем да гоним, предоставяме я на тези, които са ни дали политически живот, но за вътрешната ни управа нека ни прощава и самата наша освободителка, че сме й казвали и ако пак й кажем, че не би желали и не желаем да сме под ничие давление.“
От Петербург в края на август и началото на септември 1883 г. са категорични, че не може българско Народно събрание да гласува недоверие на министри, които са руски поданици. Насърчени обаче отново от монарха в късното лято на 1883 г. консерваторите и либералите на Др. Цанков стигат до сделка в името на отечеството и освобождаването от опекунството на генералите. От една страна, либералите и Др. Цанков признават пълномощенското Трето ОНС за законно, а консерваторите поемат ангажимента самото Трето ОНС да изходатайства пред държавния глава за възстановяване на Търновската конституция. След това споразумение Йонин разбира, че е изигран. От Петербург обаче явно решават да отстъпят с генералите, като си оставят възможността да действат задкулисно и осланяйки се на зададените вече строги параметри за следващите три години. На практика с прекратяването на видимата „Задунайска губерния“, остава задкулисната.
Това довежда до оставката на Соболев и Каулбарс и създаването на 7 септември 1883 г. на ново коалиционно правителство от умерени либерали и консерватори начело с Др. Цанков. В неговия състав влизат като председател на Министерския съвет и министър на вътрешните работи Др. Цанков; както и министър на финансите Гр. Начович; министър на външните работи М. Балабанов; министър на общите сгради, земеделието и търговията Т. Икономов; на просвещението Димитър Моллов; на правосъдието К. Стоилов. Ала инерцията в руската политика от генералското управление е толкова силна, че неравноправното третиране на България продължава и по-късно.

След режима на руските генерали – Задкулисната „Задунайска губерния“

Още през лятото на 1883 г. князът изпраща за дипломатически агент в руската столица д-р Константин Стоилов. При това щедро и вероятно реалистично предлага чрез него на Русия неин контрол освен върху Военното, и върху Външното министерство на България, с единствено условие Петербург да не се меси повече във вътрешните работи на страната. Руските фактори обаче отказват да приемат Стоилов като дипломат на друга държава. С това ясно дават да се разбере, че проблемът не е само в руските генерали, които управляват в България, а в официална Русия, която не приема Княжеството като напълно отделна и самостоятелна държава.
Проблеми се създават и за младите български офицери, които при кариерно израстване се изпращат задължително да служат в Русия. По този повод С. Радев пише: „Националното самолюбие на младите български военни бе силно накърнено от тоя монопол, който ги поставяше да избират между своята народност и кариерата си, тъй като Каулбарс им бе заявил, че който от тях бъде повишен, ще трябва да отиде да служи в Русия, уж за да възприеме традициите и военния дух на руската армия; в действителност, за да се претопи в огромната маса на руското офицерство.“ Ана Карима си спомня и след години крещенето на нейния брат офицер тогава: „Ние не сме техни слуги, не сме!“
През есента на 1883 г. Петербург изразява нежеланието си да преговаря с изпратения от княз Александър I ген. Лесовой, в явен опит да се унизи княза и България. Нещо повече. Новият военен министър на България ген. Редигер изважда кап. Ползиков от личната свита на княза, без да му съобщи за това. Посланието отново е ясно – Русия ще продължи да назначава и уволнява руски офицери в България, без да се съобразява с княза и правителството в София. Към септември и октомври 1883 г. дори става видимо, че Петербург поставя въпроса за свалянето на княза, като императорският пратеник А.С. Йонин заплашва с изтеглянето на руските офицери или с руска окупация. На практика през есента на 1883 г. в Петербург окончателно се оформя идеята за нежелателното оставане на княза на престола в София и отстраняването му е само въпрос на време. Единствено в началото не се приемат внушенията на Йонин за детронация на княза и дори окупиране на Княжеството от руски войски. Но това решение на „Задкулисието“, както ще се уверим, ще е един ден шанса за българското Съединение.
Показателно е също, че и към ноември 1883 г. от 28 души работещи във Военното министерство в София, нито един не е български поданик. Българският военен министър продължава да се назначава от руския император. Руските офицери в България не се подчиняват на българския княз, а на императора в Петербург и руския военен министър в София. Самото Военно министерство също не се намира под контрола на българското Народно събрание, което няма дума при разглеждане на неговия бюджет.
На 29 октомври 1883 г. славянофилът М. Катков,  – твърде показателно и видимо неслучайно едва след като преди това е приет лично от царя Александър III,  – лансира на страниците на в. „Московские ведомости“ идеята България да има просто един управител, подобно на княз Алеко Богориди в Източна Румелия, да бъде „република под контрола на Русия“. През есента на 1883 г., в качеството си на царски пратеник, Николай Калубарс настоява връзката между руските офицери в България и императора в Петербург да се осъществява не чрез княза, а направо през военния министър, който е руски поданик. И въпреки сключената военна конвенция, в която са взети под внимание някои искания на София, Петербург открито демонстрира, че няма никакви намерения да я спазва. От там назначават М. Кантакузин за нов български военен министър, без съгласието на княза, като последният дори не протестира. Русия отказва и сключването на търговски договор с България.
И след края на управлението на руските генерали, отново руско „Задкулисие“ контролира основните параметри на българската политика. Твърде важно е да се изтъкне, че самият манифест от 6 септември 1883 г. за възстановяване на Търновската конституция е публикуван едва след поет ангажимент пред Русия, че основният закон предстои да се промени в консервативен дух. Ангажименти към „Задкулисието“ са поети и по предстоящата сесия на парламента, свързани все с непопулярни пред общественото мнение в страната действия, които ще удовлетворят „Задкулисието“, но ще компрометират управляващите политици. Още  на 16 юни 1883 г. Кирияк Цанков е подписал по нареждане пак на ген. Соболев конвенция с руския външен министър Николай Гирс за изплащане на окупационния дълг в размер от 25 млн. лева за срок от 12 години. Още пък при съставянето на новото коалиционно правителство на Др. Цанков през септември 1883 г. към руските генерали и Петербург е поет ангажимент сесията на парламента да гласува освен конвенцията за окупационния дълг с Русия, още и за построяването на ж.п. линията Цариброд-Вакарел. Русия поема проекта поради външнополитически съображения, за да подчертае лоялността си към Съюза на тримата императори, в който е с Австро-Унгария и Германия (изоставяйки проектите София-Русе и София-Свищов). Тези два пункта са изрични условия на генералите и Йонин от 6 и 7 септември 1883 г. за да се съгласят със съставянето на новото правителство на Др. Цанков, без тяхно участие. То пък не би се съставило при тяхно открито противопоставяне, както и от Петербург. Самото обществено мнение в Княжеството е срещу двете конвенции, както железопътната, така и тази за окупационния дълг. Ето защо спорно в самото Трето обикновено народно събрание за двете конвенции е гласувано едновременно, с неубедителния мотив, че те са внесени от една и съща парламентарна комисия. Ала „Задкулисието“ чрез в. „Балкан“ и в. „Съзнание“ атакува открито след това самото подписване на „австрийската конвенцията за железниците“ с цел да дискредитира правителството на Цанков, без да се съобщи, че гласуването е наложено от самия ген. Соболев. После през 1884 г. не много коректно и сам П. Каравелов ще атакува Др. Цанков за тези две конвенции, прекрасно знаейки, че са рожба на задкулисната власт.
Правителството на Цанков търси в месеците до декември максимално отстояване на суверенитета на България, но без конфронтация със „Задкулисието“. Самото то, както сам цар Александър III застават есента на 1883 г. на позицията да не се променя нищо в статута на руските офицери и да не се приспособява ситуацията им към тази на чл. 11 на Търновската конституция, съгласно който князът е главнокомандуващ. Както вече се спомена, ясно е, че от септември и октомври 1883 г. около Военния въпрос „Задкулисието“ (да припомним отново – царя, Азиатския департамент и руското дипломатическо агентство в София) вече са решили съдбата на княза, но бавят и търсят компромис. „Задкулисието“ иска формално васалната според Берлинския договор България на Турция да бъде фактически васална на Русия, без пълен контрол върху армията си, без собствена външна политика, без  сама да решава бъдещето на Търновската конституция. На срещата си с външния министър Гирс М. Балабанов като външен министър поема ангажимента пред „Задкулисието“ да се направят конкретни стъпки към бъдещето изменение на Търновската конституция, с което са принудени да се съгласят и княза, и Цанков.
Ето защо когато за удовлетворяване на общественото мнение с указ от 9 ноември 1883 г. е закрит като институция пълномощенския Държавен съвет, остава скрито за публиката, че само след месец ще се приеме закон, който ще направи промените в Търновската конституция неизбежни. И този непопулярен закон, поискан от „Задкулисието“ е приет (подобно на конвенцията за окупационни дълг и железопътната конвенция) на 5 декември 1883 г. от пълномощенското Трето Обикновено Народно събрание при странни обстоятелства. Той е внесен в парламента на 5 декември 1883 г. без никакво предварително оповестяване в дневния ред. По този начин либералите, които са против отсъстват от заседанието. Самото заседание е обявено за закрито и цялата публика е помолена да напусне залата. След много бурни дебати от 43 народни представители 37 гласуват „за“. Предвиждат се в бъдеще две камари, като втората камара ще има законодателни и административни права. Предвиждат се още имуществен ценз за депутатите; народно представителство без контрол върху изпълнителната власт; особен закон за печат и събрания; разрешаване на ордени и др. По този начин дори и на 25 декември 1883 г., когато князът се отрича от режима на пълномощията, ангажиментът пред „Задкулисието“ след 3 години конституцията да се измени от едно ново Велико народно събрание остава напълно в сила. Въпросът обаче някак се претупва и остава скрит за публиката.
Това не пречи през есента на 1883 г. на генералският в. „Балкан“ да поддържа на думи подарената от Царя-Освободител Търновска конституция. Голяма част от Либералната партия е през есента на 1883 г. наистина против измененията в Търновската конституция, като и сам Др. Цанков в този момент също клони към това мнение. Самият княз и консерваторите от една страна по собствено убеждение, но от друга и за да угодят на официалната линия на Петербург са за изменение на конституцията. Всъщност, парадоксалното през декември 1883 г. е, че и князът, и част от консерваторите, и либералите на Др. Цанков вярват, че задоволяването на тези исканията ще задоволи най-накрая „Задкулисието“, но това се оказват само илюзии. Иначе както казва Д. Греков през декември сякаш всички, включително и консерваторите са за конституцията и смятат, че просто в началото не е била прилагана. Резултатът от натиска на „Задкулисието“ е, че законът се приема, князът губи още от популярността си сред общественото мнение, а Др. Цанков е в немалка степен лишен от предишния си ореол на мъченик, без „Задкулисието“ или Русия да се изхабяват политически, доколкото натискът им остава скрит, а проблемите със „Задкулисието“ неназовани открито.
Перфектното функциониране на модела на задкулисно управление на България в тези месеци е и резултат от готовността на българските политици за постигане на вътрешнополитически цели и удар срещу политическите им противници да са склонни на действия в синхрон със „Задкулисието“. След съглашението между Гр. Начович и Др. Цанков през лятото на 1883 г. насочено срещу руските генерали, Стамболов, заедно с либералски политици като Н. Сукнаров, В. Радославов и групата около в. „Съзнание“, застъпва становището съществуващото правителство начело с ген. Соболев да остане и занапред. На либералското събрание в столицата, провело се в дома на Цанков на 9 август 1883 г., под влияние именно на Стамболов присъстващите твърдо настояват в предстоящото коалиционно правителство на всяка цена да остане ген. Соболев като министър-председател „без портфейл“, ген. Каулбарс да продължи да изпълнява функциите на военен министър, както и да не се върши нищо без знанието на самите руски генерали. Към есента и края на 1883 г. е налице кокетничене с руските генерали на либералската група около в. „Съзнание“, характерно дори и за поведението на Стамболов, и на завърналите се П. Каравелов и П. Р. Славейков, които иначе са за непокътната конституция и срещу коалиция с консерваторите.
Това отразява и продължаващата сила на руския фактор и несуверенността на страната, дори и след тръгването на руските генерали и подписването на военната конвенция, както и след създаването в началото на 1884 г. на едно на практика изцяло либералско правителство начело с Др. Цанков. Неслучайно един от министрите в него, Т. Икономов, свидетелства как и в първите месеци на 1884 г. при заседания на вече новия Министерски съвет, съображенията при разискване на някой въпрос от дневния ред обикновено били „какво ще каже Йонин, какво ще каже Кояндер.“ И това раболепие пред руското дипломатическо агентство води до охлаждане на отношенията с княза.
Властта на „Задкулисието“ видимо продължава. То оставя политическите актьори в страната взаимно да се изтощават, като те поемат към него изрични ангажименти и ги изпълняват с риск за собствения си престиж пред общественото мнение. То например не е против изборите за следващо Четвърто обикновено народно събрание в Княжеството да са още през пролетта на 1884 г., което е в угода на П. Каравелов и противиречи на искането на Цанков и консерваторите за провеждането им през есента. Основен лозунг на предизборната кампания на П. Каравелов през пролетта на 1884 г. е срещу закона от 5 декември 1883 г. за бъдещите изменения в конституцията. Той пък няма как да бъде отменен тъй като „Закулисието“ не би го позволило. Ала така кампанията за непокътната Търновска конституция се насочва срещу Цанков и консерваторите, макар самото „Задкулисие“ да е пожелало изменението й. Разбира се, и цанковисткият „Средец“ не се солидаризира с промените от 5 декември 1885 г., говори официално за непокътната Търновска конституция, но готвената от „Задкулисието“ реалност за бъдещето е друга. Дело на „Задкулисието“ е и окръжното на новия военен министър М. Кантакузин в навечерието на изборите военните командири да не помагат на администрацията, което е удар по Цанков. То пък е и ново нарушение на Търновската конституция, тъй като само правителството може да взема подобни решения.
Ето защо на 22 юни 1884 г., вече след изборите за Четвърто обикновено Народно събрание във Велико Търново се провежда събрание на либералите депутати и 86 от тях подписват протокол, с който се задължават да положат усилия за отмяна чрез законни средства на закона от 5 декември 1883 г. за изменение на конституцията. На 30 юни 1884 г. князът назначава ново правителство начело с П. Каравелов. Ала неслучайно още по време на събранието на либералите в Търново, по предложение на Ст. Стамболов, декларацията за отмяна на закона от 5 декември 1883 г. не е подписана от самия П. Каравелов и други водачи на партията за да си оставят така възможности за лавиране пред „Задкулисието“. Самият руски печат води в навечерието на сесията на парламента дори съвсем открита пропагандна кампания срещу конституцията и от него става ясна позицията на царя и „Задкулисието“. В тази атмосфера няма как князът и П. Каравелов като премиер да не се страхуват от един военен преврат. В резултат сесията на Четвъртото обикновено народно събрание не пристъпва към отмяна на закона от 5 декември 1883 г. Всичко това обяснява и по-сетнешната преориентация на Цанков и неговите хора – разбрали кой реално дава и взема властта в България – в края на 1884 г. към руската политика и волята на „Задкулисието“.
Сериозно стреснат премиерът П. Каравелов прави всякакви опити да омилостиви „Задкулисието“. Под натиск на руският дипломатически агент в София А. Кояндер, той уволнява Виктория Живкова (Вела Благоева) като държавен чиновник заради материал в „Современний показател“. Взема като цяло твърди мерки спрямо всякакви критики към официална Русия. Съвсем открито твърди, че България няма своя външна политика тъй като тя е  оставена на „Освободителката“. Но с така описаната горе картина голяма част от нашата общественост, та дори и по-тесни специалисти историци не са наясно. Защо това е така, си струва да се запитаме?

За Илчодимитровския режим на пълномощията и пълномощията на Илчо Димитров?

Всички тези развития по време на режима на пълномощията и най-вече управлението на руските генерали бяха проблем за българската историография до 10 ноември 1989 г., включително и по време на най-голямата й относителна либерализация. Ето защо в книгата си „Князът, конституцията и народа“, издадена през 1973 г., доайенът акад. Илчо Димитров е твърде неубедителен именно в представянето на този хронологически отрязък от режима на пълномощията. Той преднамерено скрива административната компетентност на редица консерватори, искрения им патриотизъм в редица случаи, честата безпринципност на редица либералски дейци, както и цялостната русификация на страната през 1883 г. При Ил. Димитров дори е налице едно манипулативно представяне в положителен знак на ген. Соболев, либералите и „руското влияние“ в страната (самото то е винаги подразбиращо се натоварено с позитивен смисъл) срещу „лошите“ княз и консерватори. Освен това, докато той нарича раболепничещата спрямо ген. Соболев група около в. „Съзнание“ просто „Либералната партия“, то тази на М. Балабанов са „русофоби“, които нямали влияние. За Ил. Димитров дори урежданото през 1883 г. от Л. Соболев и възложено на Т. Бурмов изпращане на златния фонд на Княжеството в Русия е наречено просто „една неразумна постъпка, която претърпя неуспех, но бе широко експлоатирана за агитация срещу правителството.“ Това съжаление на академика за провала на правителството на ген. Соболев, изначално положителния смисъл, който се влага в „руското влияние“, изначално „мръсните“ думи  „княз“ и „консерватори“, са все постоянни характеристики на изпълнения с причудливи пируети негов наратив. Текстът му е изпъстрен с „добрите намерения на Соболев“, „коварството на консерваторите“, „византийски хитрувания“, „неискреност и демагогия“, „двуличната игра на княза“ (а каква ли е тази на Соболев и А.С. Йонин) и редица други, демонстриращи видима тенденциозност. И всичко това по повод на опит на български политици да отвоюват страната си от чужди генерали, които държат в момента на практика цялата власт. Сякаш в реда на нещата е също според Ил. Димитров да се определя в Петербург какъв ще е дневният ред на сесията на парламента, без той да може да бъде променян. Нескрита е радостта му когато княз и консерватори са поставени натясно от Петербург, и то по въпроси видимо отнасящи се до елементарно уважение към някакъв що-годе български суверинитет, по вътрешнополитически въпроси. Освен това, с ред похвати Ил. Димитров се опитва да скрие как през 1883 г. твърде ясно се очертава патриотичен опит на консерваторите К. Стоилов и Гр. Начович да потърсят сближение с либералите за да избегнат превръщането на Княжеството от генералите в „руска провинция“. Ала точно подобни патриотични мотиви Ил. Димитров не вижда в техните действия. По нищо читателят не разбира, че от март до септември 1883 г. България е била като някаква „руска провинция“, а и че много решителни лостове за намеса на Петербург и руското дипломатическо агентство в София са запазени и след това. Димитров твърди съвсем невярно, че през есента на 1883 г. в руската политика се било оформило някакво разбиране как руските интереси в Княжеството трябвало да се защитават не с непосредствено участие в управлението на руски дейци, а чрез „двустранни спогодби на две еднакво независими държави“. Нищо по-далече от истината. Цялостно изложение е и ярък опит да се скрие руското „Задкулисие“, което и след режима на руските генерали задава параметри на българския политически живот. То е което налага гласуването на Законът за изменение на конституцията от 5 декември 1883 г. Ил. Димитров съвсем погрешно и манипулативно твърди, че „новото правителство“ на П. Каравелов било уж отменило едва ли не веднага след изборите през пролетта на 1884 г. този закон. Ала такова отменяне няма. Напротив – Петербург твърдо настоява за изпълнението му от едно бъдещо Велико народно събрание, което да се свика след 3 години и промени Търновската конституция. Тази манипулация на случващото се  видимо е възмутила още през 80-те историка Горан Тодоров, който преди години пръв обърна внимание на някои от тези проблеми.
Похватът на „Задкулисието“ е прост. Князът е „немец“, което значи слуга на Австро-Унгария. От там всяко негово действие в защита на един що-годе български суверенитет се представя като служене на Виена. Този похват ще бъде използван един ден и за компрометиране на Съединението. Този похват на „Задкулисието“ е втъкан и в гореспоменатия разказ на Ил. Димитров в „Князът, Конституцията и народът.“
Разбира се, тази пристрастност и манипулативност на разказа при Ил. Димитров, може би, не би била такъв голям проблем, ако не бяха през годините и институционалните му позиции, които му дават определени „пълномощия“ и спомагат за превръщането на неговия разказ в нещо като „каноничен“. Той се отразява и на други основни исторически издания и описания през 70-те и 80-те, та дори и след промените от 1989 г. Така например в седмия том на многотомната история  на БАН – появил се през 1991 г., но работен основно в края на 80-те – разглеждащият периода на генералите Стойчо Грънчаров е странно неубедителен. Ала тази му неубедителност в много голяма степен е предопределена от заклещващия наратив, който задава преди него Ил. Димитров, бидейки автор на предшестващата част посветена на управлението на либералите, както и автор на тогава (а и до днес) основната монография върху периода третиран от самия Ст. Грънчаров. Това личи в известна степен и при третиране на натрапения от Ил. Димитров възглед в историографията за споменатото вече отменяне от П. Каравелов чрез Четвъртото обикновено народно събрание на закона от 5 декември 1883 г. И макар в многотомната история Елена Стателова неслучайно изрично да отбелязва, че сесията не е отменила закона, тя изтъква като причина за това някакво желание да не се дразни княза. Ала всъщност истинската причина е да не се дразни самото „Задкулисие“. Защото както и тя самата споменава изрично, същият закон се очаква да влезе в сила през 1886 г.
Ето защо широки среди дори и сред професионалистите не са съвсем наясно със същината на режима на генералите, и онази задкулисна власт, която определя българската политика дори и след тяхното оттегляне от властта през септември 1883 г.
На евентуално възразяващите, че акад. Ил. Димитров е отдавна покойник, можем само да кажем, че в институциите занимаващи се с исторически изследвания и разпространение на исторически знания съществуват достатъчно „законни“, културологични, битови, кариерни и психологически механизми това да няма особено значение.
Ала ако в Княжеството „Задкулисието“ умело ползва популярния лозунг за непокътната Търновска конституция (знаейки прекрасно, че готви промяната й), то на юг си служи с популярната идея за Съединението (без да има каквито и да било намерения в обозримо бъдеще да я осъществява).

На това предстои да се спра във втората част на този текст. /.faktor.bg/

No comments yet... Be the first to leave a reply!